Фридрих Незнански - Избор на оръжие

Дорофеев : Все пак да пийнем нещо, а? Имам великолепно шотландско уиски.

Пауза.

Никитин : Благодаря. Не искам да си имам проблеми с ДАИ.

Пауза.

Дорофеев : Каква марка е колата ви?

Пауза.

Никитин : Форд-сиера, взех я под наем.

Пауза.

Дорофеев : По-добре да бяхте наели БМВ, катаджиите рядко спират тези коли.

Никитин : Вероятно и сега, както и преди, не обичат да си имат работа с чужденци?

Дорофеев : По-скоро — с бандити. Сега в Москва те са повече от чужденците. И кой знае защо, предпочитат именно БМВ.

Много дълга пауза.

Никитин : Не знаех. Иначе щях да си взема.

Много дълга пауза.

Дорофеев : Не бих искал да ви задържам излишно. След пътуването трябва да си отпочинете. Ще имаме време да говорим за работата. Къде сте отседнали?

Никитин : Засега никъде. Дойдох тук направо от Шереметиево. Ще отседна в „Русия“ или в „Москва“.

Дорофеев : Съобщете ми своите координати, за да си уговорим нова среща. Ето визитната ми картичка, тук е телефонът на секретаря ми. Ще ви запиша и директния си телефон.

Никитин : Благодаря, господин Дорофеев, че ме приехте. Беше ми изключително приятно да се запозная с вас. Всичко хубаво.

Дорофеев : Довиждане, господин Никитин.

Шум от разместване на кресла.

Началникът на отдела за охрана на Народната банка Анатолий Андреевич Пономарьов изключи касетофона и погледна часовника си. Точно четиридесет и четири минути. Разговорът запълваше не повече от двайсет. Намръщи се. Тук нещо не беше наред. Още веднъж внимателно прослуша записа, като прескачаше паузите, пускайки лентата на бързи обороти. После извади касетата, прибра я в джоба на коженото си яке и излезе от тесния кабинет, който се намираше на втория етаж, до приемната на генералния директор. На минаване покрай приемната натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Така и трябваше да бъде, работното време бе приключило преди един час. Наистина, Дорофеев имаше навика да остава докъм десет часа, а понякога и до полунощ, ако не се налагаше да присъства на някое представяне или артистично-политическо празненство. Но обикновено предупреждаваше затова Пономарьов, а днес си бе отишъл, без нищо да му каже. Много странно.

Пономарьов слезе на партера по широкото мраморно стълбище с червена килимена пътека по стъпалата и влезе в стаята на охраната. Едната стена бе скрита зад мониторите на видеокамерите за външно и вътрешно наблюдение. Двамата младежи от охраната, облечени като всички останали служители в банката — черен костюм с вратовръзка, — седяха в креслата, вдигнали крака върху ниската масичка за вестници и списания, пушеха и пиеха вносна бира в кутийки. Когато се обърнаха при лекото почукване на вратата и видяха набитата фигура на Пономарьов, младежите припряно скриха кутийките с бира и свалиха краката си от масичката.

Началникът на отдела за охрана мълчаливо измъкна кутийките изпод креслата, изхвърли ги през отвореното малко крило на прозореца и строго каза:

— Ако още веднъж ви заваря да пиете, ще събирате празни бутилки по сметищата. И ще пушите не „Марлборо“, а „Прима“. Какво е положението?

— Всичко е наред, шефе — увери го единият. — Хората се разотидоха, само от отдела на Глузман още стоят. Сигурно играят на „Междузвездни войни“ по компютрите.

И посочи екрана на камерата, монтирана в отдела за анализи.

— Защо камерата в кабинета на директора не работи?

— Може би е забравил да я включи, когато си е тръгнал. Нали той сам я включва и изключва.

— Отиде ли си?

— Преди повече от час. Извика охраната и си замина.

— Къде?

— Нищо не каза.

— Добре, ще ида да видя какво е положението там. И ще включа камерата. Това за пиенето беше последно предупреждение, така че си опичайте акъла…

Пономарьов взе от кукичката при вратата голяма връзка с ключове и отново се качи на втория етаж. Извади нужните ключове без никакво усилие и отвори приемната, а след нея и кабинета на Дорофеев. Влезе и се приближи до прозорците с бронирани стъкла, които гледаха към „Садовое колцо“. Навън мракът се сгъстяваше, короните на липите и тополите по булеварда прихващаха последните отблясъци на угасващия ден. Пономарьов дръпна тежките жакардови завеси и чак след това запали осветлението.

Огледа се внимателно. Писалището на Дорофеев беше чисто, върху него нямаше нищо освен големия настолен бележник с кожена подвързия, в който генералният директор си записваше по-важните неща. Беше отворен на празна страница, няколко листа бяха откъснати. Пономарьов извади от вътрешния си джоб малък ключ, отключи чекмеджето на писалището и започна да преглежда документите в него, като ги връщаше по местата им в същия ред, и който бяха поставени. Не откри нищо, което да прилича на откъснатите листове от бележника. Заключи писалището, приближи се до библиотеката и натисна скрито между книгите бутонче. Една от секциите се завъртя, като откри малък сейф, зазидан в стената. Това беше личният сейф на генералния директор на Народната банка, където се съхраняваха най-секретните документи за търговските операции на банката и на контролираните от нея акционерни дружества и холдингови компании.