Фридрих Незнански - Избор на оръжие

Турецки сви рамене.

— Алпи като Алпи.

— Пийна ли си баварска биричка? Покара ли ски?

— Какви ски?! — учуди се Турецки. — Лятото в Алпите е мъртъв сезон.

— Поне срещна ли интересни хора?

— Имаше и интересни. Беше дошъл Ханс Юнге от Франкфурт на Майн, нали го помниш, онзи, с когото заедно разследвахме делото за убийството на банкера Алмазов 1 1 Виж романа, на Ф. Незнански „Контролен изстрел“, изд. „Атика“, 1999 г. — Б.р. ? Присъстваше и Франц Шмид от хамбургската полиция. Боб Потър от Лондон — изключителна личност, владее седем езика, и то на пето ниво — като майчин. Руски говори като кореняк петербуржец от добро семейство. Кой още? Кейт Уилсън от нюйоркската полиция. Също три езика, включително руски, макар и не на толкова високо ниво. Афроамериканка, както сама се представи. Негърка или мулатка. На двайсет и четири години вече е лейтенант, началник на отдел „Убийства“, като Володя Яковлев от Московската криминална милиция. По нашите рангове — значи подполковник. Дяволски красива. Но с нрав на дива котка.

— Не се ли опита да я опитомиш? — попита Меркулов. — Или се уплаши да не те одраска?

— Слушай, Костя, престани да ме измъчваш! — помоли Турецки. — Какво мислиш за тази история?

Меркулов позабави отговора си.

— Забъркал си се в огромна каша. Какво мога да кажа? Всичко е много добре измислено, Саша, чудесно обосновано. Но има едно „но“. Ето ти молбата за напускане, виж какво ще направя с нея…

Той разкъса листа на четири части и хвърли парчетата в кошчето за боклук.

— Какво ще рече това? — попита Турецки.

— Ще рече, че от днес си в отпуска. Заповедта е подписана от главния прокурор. Колко неизползвани дни ти останаха от миналата година?

— Към три седмици.

— Така, тези три седмици ще изкараш в полагащата ти се отпуска. А после ще минеш в неплатена, по семейни причини. Предай служебното си оръжие.

— И картата ли да предам?

— Защо? Ти не си уволнен. Дори няма да те местим в списъка на извънщатните служители. Просто си в отпуска. Вярно, навремето тия отпуски ги наричахме „немилост“.

— И колко ще продължи тази моя „немилост“? — мрачно попита Турецки.

Меркулов поклати глава.

— В момента никой не може да ти каже. Нито пък как ще приключи тя…

Двамата наближаваха Норилск откъм североизток, вдясно от тях останаха огромните равни пространства на тундрата, измамно спокойни, проблясващи като стърнища под лъчите на анемичното септемврийско слънце. Отляво се точеха един след друг и неохотно изоставаха назад малките гористи хълмове на Талнах, в далечината се виждаха прашните кули, закриващи шахтите на рудниците. Отпред в масивен полукръг се издигаха кафеникави планини, закрили една трета от небето, стръмните склонове бавно се раздипляха към хоризонта. В потъналите в дим тъмносиви като буреносни облаци подножия едва се забелязваха заводски сгради, отпред високи, съразмерни с планинския контур правоъгълни блокове на леярските цехове с къси комини, а по-нататък все по-малки и по-ниски.

Вдясно от планините като димен стълб над града се извисяваше телевизионна кула.

Той крачеше отпред с механична отмереност, нито бавно, нито бързо, пъхнал мръсните си жилави пръсти под ремъците на тежката раница, сякаш в страничните джобчета на жилетка, като по навик сечеше пътя между кръглите черни езерца. При завоите слънцето позлатяваше четината на младежкото му обветрено лице, мургаво и невъзмутимо.

Тя се движеше отзад, без да се приближава или изостава, на пет-шест крачки от него и една встрани, сякаш матовите цеви на малокалибрената пушка и карабината, преметнати през гърба му, й пречеха да гледа напред. Девойката не носеше нищо, но вървеше с усилие, като че ли на раменете й тегнеше голям товар. Ръцете й, със спуснати над пръстите ръкави на тъмночервения пуловер, които се бяха измъкнали изпод черната работна ватенка, висяха и се поклащаха не в такт с крачките. Лицето, дребно, мургаво и изтощено, почти се губеше между високата яка на пуловера и нахлупената до очите козирка на тъмночервеното плетено каскетче.

Пред тях все по-ясно се очертаваха градските квартали, проточили се като могъща каменна стена през равнината — сграда до сграда, тротоар до тротоар, огромен пристан в края на тундрата.

Крачещите един след друг младеж и девойка усещаха как ушите им заглъхват. Шумът на града, все още тих, неясен, постепенно изместваше привичните за тях звуци, единствените оглушително гръмки звуци в пустата тундра: тропота на плътната гума на ботушите по камъните и почвата, жвакането в мочурищата, хрущенето на замръзналия мъх. И това усещане за глухота, което отначало ги обезпокои и накара на няколко пъти да се огледат наоколо, много по-ясно им говореше, че наближават целта и пътят им свършва, отколкото различимите вече сенки на сградите и слънчевите ивици по улиците.