Фридрих Незнански - Отписаният

Значи не бива да лети с камъните. Направо му се зави свят. А какво ще прави с тях? Трябва да измисли. Но няма да стои на летището и да чака да го хванат на местопрестъплението. Ще му лепнат присъда за укривателство.

Изходът бе един — да се върне в частта. Ще подпише договор, както го молеха, ще остане там и ще чака момента, когато ще може да изчезне с тези камъни. Когато забравят за него.

Сега сигурно го търсят навсякъде. В това число и на гарата. Не, ще се върне в родната част — само това е правилният път. Там ще се потули. Ще изчака.

Впрочем там не му беше чак толкова зле. По-добре пръв на село, отколкото последен в града. И това не го е казал той, но е напълно съгласен.

И той се върна в частта. Написа със стара дата — за всеки случай — заявление за оставане на свръхсрочна служба. „Бащицата“ се просълзи, разцелува го и подписа, без да гледа — както винаги.

Сега имаше алиби. Макар и доста несигурно. Но той вярваше, че тук никой няма да го закачи. Вярваше в съдбата. Вярваше, че всичко, което става, е за по-добро. Значи му е било писано да поостане тук година-две. В цивилния живот и за петдесет години няма да изкара такива пари, като скритите в тубичката с шампоана. И неговият „ангел хранител“ му връчи брилянтите, изпрати го обратно, по пътя на съдбата му. Понеже тя щеше да се прекъсне на самолета… Самолетът се разби при кацането. В Новосибирск…

Грязнов обикаляше из кабинета ми и говореше, говореше, размахваше ръце. От време на време спираше, за да попита: „Старче, наистина ли нищо не ти е останало в сейфа?“

— Дали да не отидем на оня чардак и със собствените си ръце да претършуваме всичко? — изведнъж попита той.

— Минали са осем дни — махнах с ръка. — Няма нито един свидетел. Как ли не ги въртях ония юнаци от Украйна. Те си знаят своето — по-скоро да се върнем у дома. Ничого не бачили, ничого не слихали… 6 6 Нищо не сме видели, нищо не сме чули. — Б.пр.

— Имаш ли протокол от разпита им — магнетофонен запис на разказа? — поинтересува се Слава. — Нищо ли не си пропуснал?

— Те не казаха нищо съществено — въздъхна Володя Фрязин. — Показанията им се събраха на половин страничка в протокола.

— Да помислим още веднъж. — Слава допря пръст до устните си. — Банка „Лютеция“ е открита през ноември деветдесет и първа година. Разбираш ли?

— С парите на родната партия и скъпото ни правителство — усмихнах се аз. — Славик, извиках те да бъдеш нашата свежа глава. За да погледнеш нещата отстрани. А ти пак ни връщаш на стария коловоз. Ах, златото на партията! Къде е? Там, където и златото на инките.

— Изказа ли се? — попита Слава и допря до мен показалеца си. Има този грозен навик. Не си спомням дали съм споменавал за него.

— Да! — отсякох.

— Но не по всичко. — Той врътна някога рижата си глава, а сега наполовина на петна и вече оплешивяваща. — Не ми отговори на въпроса: останало ли е нещо в сейфа ти?

Пратих го по дяволите и бръкнах в сейфа. Следеше движенията ми, навел глава настрани като кокошка, която очаква да й сипят зрънца.

— Трябва ми свежата ти глава — повторих аз и извадих бутилката коняк, на дъното на която имаше още малко течност. — Необходимо ми е да говориш глупости, които, ако се систематизират, ще доведат до истината от неочаквана страна.

Той взе шишето от ръцете ми и впи устни в гърлото с отметната назад глава. Володя Фрязин гледаше със зяпнала уста как светилото от криминалната милиция се задавя, докато изцежда в гърлото си последните капки.

Ще има какво да разказва на практикантите и следователите с едномесечен стаж.

Слава си пое дъх и изтри с ръкав устни, после присви очи.

— И тъй, да чуем още веднъж какво са ти разказали гастролиращите братя. — Той сложи касетата с показанията, които взех от младите украинци.

Грязнов пусна записа. Все същото. Как се придвижвали от гарата, как търсили квартира… Взех му касетофона от ръцете, намръщих се и врътнах малко напред.

— Ето тук — рекох и кимнах.

— Спазарихме се с хазайката за четири часа, а нямаше какво да правим и пристигнахме в три — разказваше Микола. — Още я нямаше. Квартирантът събираше багажа си. Имаше два куфара, докато ги стегне… Искахме да му помогнем, но той не даде. Само ги вдигнах — много тежаха. А той ги грабна сам, спря такси и си замина. После дойде хазайката. Това е с всички подробности, както искахте.

— Как изглеждаше? — попитах аз.

— Ами как… Висок, почернял от слънцето, навъсен — продължаваше Микола. — Но той отпътува от Москва. Да, пък беше облечен просто, дори бедно.