Фридрих Незнански - Опасно хоби

Полина Петровна тръгна бавно из стаите, като надничаше във всички кьошета, може старецът да е сложил капан за мишки и да го е забравил? Миризмата се усили в най-отдалечената стая — в кабинета. Полина Петровна се огледа и очите й се устремиха към ъгъла, където стоеше високият, изправен на пода часовник с мелодичен звън, и се ококори от ужас.

Самият часовник не беше на мястото си, а лежеше на пода със счупено стъкло на махалото и циферблата. Наоколо се търкаляха стъкълца, а отгоре им лежеше стопанинът на дома с отметната глава и разтворен халат, от който се подаваха жълти голи крака. Лежеше по гръб, сякаш са го катурнали със силен удар в гърдите, и под тила му тъмнееше цяла локва засъхнала кръв.

Полина Петровна закрещя диво и — откъде намери сили — излетя като тапа на стълбището и хлопна вратата. Чак долу на входа съобрази, че ключовете й останаха в чантата, в кухнята, как да отвори сега? Но веднага се наруга: за какво съм се размислила? Там стопанинът лежи убит! Трябва да повика милиция, а без нея е опасно да влиза в апартамента, нека те да отворят вратата, както е прието.

Полина Петровна завари мъжа си у дома. Егор вече бе направил сутрешния „обход на обекта“ и сега, като поклащаше замаяно безпътната си глава, се опитваше да вникне в думите й, сипещи се върху него подобно на безкрайна скоропоговорка. На моменти жена му пляскаше с ръце и се разтърсваше от тревожни вопли. Егор разбра горе-долу, че работата е шибана, а тя — изплашена, и трябва да се вика милиция. А ония ще дойдат и ще се почне — защо си се натряскал в работно време? Защо това, защо онова, мътните да ги отнесат.

И той заяви на съпругата си, че сама трябва да избере нула-две, да съобщи какво е видяла в дома на стареца и да отива да отваря вратата заедно с милиционерите. За тях английската брава е като, абе…! — и той махна безнадеждно с ръка към жена си — нищо не разбира тя. Ако някой се сети да го потърси, нека каже, че днес шлосерът е болен, сутринта е викал доктор. И толкоз.

Полина Петровна бездруго не разчиташе много на мъжовата помощ и разбра, че и сега е останала сама, без подкрепа в тази много страшна ситуация. Затова вдигна с въздишка телефонната слушалка. Мъжът й вече хъркаше с лице към стената.

После, докато дойде милицията, докато по заповед на строгия милиционерски началник кварталният търсеше свидетели — нали е работен ден… В наше време дори старците гледат да стоят по-малко затворени вкъщи. Щом имат възможност, също гледат да завъртят търговийката си — я с вестници, цигари… Та кварталният обиколи двата входа, докато доведе младеж с модерна кретенска прическа и възрастна жена, майка на две наконтени дъщери търговки, които непрекъснато пътуват за стока или в Гърция, или в Турция. Полина Петровна я познаваше отдавна, беше спокойна мила жена. Ами тоя, интересно, за кой дявол се е подстригал така? Сигурно от мързел, искал е за развлечение…

Полина Петровна обясни на цивилния мъж, който пристигна заедно с милицията, как действат ключалките, каза, че сега е заключена само английската брава, а нейните ключове са останали върху кухненската маса. Като видяла кошмара, моментално забравила всичко, сякаш обезумяла.

Бравата не представляваше трудност за добър специалист, какъвто се оказа цивилният. Той извади нещо от куфарчето си, пъхна го в ключалката, дръпна, завъртя и вратата сама се отвори. Един по един, пристъпвайки точно в дирите на предния, униформени и цивилни, и дори водачът с голямата черна овчарка, влязоха в апартамента, поканиха свидетелите, а също и Полина Петровна, която веднага се засили към кухнята — от чешмата течеше вода. Ужасена от видяното, домашната помощничка бе забравила всичко. Ето ключовете — лежат върху масата.

Тя не тръгна из стаите, остана си така в кухнята, без да знае какво да прави сега и къде да дене ръцете си. Но точно тогава в кухнята се появи старшият на оперативната група с пагони на майор. Той помоли Полина Петровна да поседне и спокойно да разкаже всичко поред, без да пропуска нищо. Макар да нямаше какво толкова да си спомни, сигурно мина не по-малко от час, докато разказваше, а той записваше всичко. Изведнъж Полина Петровна скочи — какво е седнала! Трябва да сготви за обед!… И се сепна, че вече не е нужно да готви никому, и зарева с всичка сила, с пълен глас — изглежда, дълго се бе сдържала, дълго се бе страхувала от сълзите.

Началникът се постара да я разбере и започна да я успокоява, а когато тя престана да реве, я попита дали старецът е имал роднини и ако да, къде живеят, как да се свържат с тях…