Фридрих Незнански - Опасно хоби

— А! — Гостът рязко се обърна. — Ванка, представяш ли си какви са гадове! Не се издържа! Това му дай, онова му подсигури! Къде е транспортът? Къде са войниците за товаренето? Все не им стига на гадините, все им е малко, малко… Неналапаха се!

Никифоров се сети за кого става дума. „Сините околожки“ отново принуждават помощник-коменданта на Майсен да товари вагоните с краденото.

— Помниш ли моя Костя? — попита неочаквано Титаренко.

— Кой, Грачов ли? — учуди се Никифоров. — Че защо да го помня, нали вчера беше при мен?

— Арестуваха го.

— За какво?! — подскочи Никифоров.

— И аз така попитах: за какво? Знаеш ли какво ми отговориха? За разгласяване на особено важна държавна тайна! А пък тайната им — тю! — Майорът ядно се изплю. — Миналата седмица при нас бяха представители на френската администрация. Интересуваха се какво сме намерили от откраднатото от фрицовете в техните музеи. А Костя да вземе да изтърси: имаше гравюри — и назовал някакъв художник. Аз пък нищо не отбирам от високото изкуство: помня, имаше картинки с голи женоря. Цяла папка. Обаче кой ги е рисувал, нали знаеш, за мен е… И французите се лепнаха. За беля дойдоха особистите, от спецотдела де. Да не би значи да продадем на Запада някоя пиклива тайна. Французите — право при тях. Нашите си знаят: няма такова нещо. Кой каза? Мамицата им… Французите си заминаха, а Костя отиде в пандиза.

Старши лейтенант Грачов работеше като художник в дивизионния вестник. И когато комисията от московски изкуствоведи откриваше и регистрираше скритите от немците ценности на Дрезденската художествена галерия и другите музеи, по настояване на московчани привлякоха и Костя — като човек, който разбира от тия неща.

— Казват, че за такова престъпление го чакат 10 години, не по-малко.

— Съвсем са се разпасали! — кипна Никифоров — Те самите крадат вагони!

— И аз това викам! — Титаренко бутна с показалеца си капитана. — А те ми отговарят: майоре, само още веднъж да гъкнеш, ще ти откъснем пагоните, а теб ще натоварим за родината в пломбиран сандък и ще отпътуваш в друга посока. Ясно ли ти е? — Титаренко изведнъж скочи и махна с ръка на капитана: — Ела с мен.

Той взе от задната седалка на джипа малка папка и без да я отваря, я подаде на Никифоров.

— Костя каза да ти я дам, на него вече не му трябва. А ти я скрий и си вържи езика на фльонга. Ясно? Нищо не си видял, не си чувал и не знаеш. И никого не познаваш. Дръж.

Титаренко скочи на седалката сякаш върху седло, даде газ и като отфуча на десетина метра, спря и пак се обърна. Запечата с длан устата си, а сетне се провикна:

— Разбра ли?!

А след още два часа в трофеен шикозен хорх пристигна „синя околожка“ с капитански пагони.

Нещо в Никифоров се сви. Но той стана и демонстративно спокойно и отсечено отдаде чест на пристигналия капитан от спецчастите. Без да гледа, оня махна небрежно с ръка и нареди на всички външни лица да излязат. Когато останаха двамата, „околожката“ сънливо-лениво огледа от главата до краката изпънатия капитан и попита:

— Познаваш ли лейтенант Грачов?

Никифоров престорено равнодушно сви рамене.

— Познавам го.

— Какво знаеш? — процеди мързеливо „околожката“.

— Ами умно момче. Разбира си от занаята.

— Какъв занаят?

— Нали работеше в комисията. Търсеше нещо.

— А защо Титаренко беше днес при теб?

— Минавал оттук, отби се да пие вода, излока цялата гарафа.

— Какво каза?

— Беше жега. Какъв ти разговор? Напи се и замина. Но какво е станало?

— Пречукали са го — съобщи особистът все така лениво, сякаш ставаше дума за нещо незначително.

— Кой?! Как?

— С шмайзер. Кой? — Особистът се подсмихна мрачно. — Фрицовете, то се знае… Та казваш, какво ти разказвал тука?

Никифоров мълчеше потресен, втренчен тъпо в синята околожка на фуражката.

— Значи не си спомняш… — констатира зловещо особистът. — Внимавай… Нареди да налеят в колата ми една туба бензин.

И излезе навън, без да се сбогува.

Чак късно през нощта, когато се убеди, че наоколо няма външни лица, капитан Никифоров оцени постъпката на Костя Грачов и се реши най-после да отвори папката му. Нямаше много рисунки, едва ли повече от десет, и не бяха големи — като отворена ученическа тетрадка. Бяха нарисувани с молив, туш, с червена и бяла минерална боя. Напрегната, свита китка на мъжка ръка, ходило, леки, сякаш въздушни скици на женски голи фигури със силни, мускулести бедра и едри гърди, глави на дългокоси юноши с барети, пестеливи пейзажни скици. Кафява хартия, почти картон, с оръфани ъгли… Изведнъж лъхна на такава старина, че Никифоров го обзе страх дори да я държи в ръцете си.