Луиза Пенни - Отровни думи

Гамаш отклони поглед към постройките, които обвиваха в прегръдка селския площад. Имаше обрулени от времето къщи с бели дъсчени стени, просторни веранди и плетени столове от ракита. Имаше каменни къщурки, построени преди векове от първите заселници. Те разчистили земята и с извадените от нея камъни издигнали домовете си. Но повечето сгради около селския площад бяха от тухли с розов оттенък, строени от имперските лоялисти, които избягали по време на американската революция. Трите бора бе само на няколко километра от границата с щата Върмонт, но колкото и сърдечни да бяха отношенията със САЩ в момента, едно време не е било така. Създателите на селото отчаяно са търсели убежище, където да се скрият от война, която не приемали за своя.

Главният инспектор проследи с очи улица „Мулен“ и почти в края ѝ, встрани от пътя, който водеше извън селото, зърна малката бяла англиканска църква „Свети Тома“, кацнала на склона.

Гамаш отново се съсредоточи върху групичката хора, които се бяха скупчили под чадърите си, обсъждаха, сочеха и зяпаха. Бистрото на Оливие бе точно в средата на дъгата, по която бяха наредени няколко магазина. Всеки бе залепен плътно до съседния. Смесеният магазин на мосю Беливо, до него — хлебарницата на Сара, после бистрото на Оливие и най-накрая книжарницата на Мирна за нови и стари книги.

— Да тръгваме — кимна Гамаш.

Бовоар само чакаше сигнала му. Колата потегли бавно напред — към сгушените един до друг заподозрени, към убиеца.

Но Жан Ги отдавна, още при присъединяването си към прочутия отдел „Убийства“ на Sûreté du Québec , бе научил от главния инспектор, че за да заловят престъпника, не е нужно да се движат напред. Трябваше да се върнат назад, в миналото. Там бяха корените на злодеянието, там започваше всичко за убиеца. Някаква случка, вероятно отдавна забравена от всички останали, се бе загнездила в него и бе започнала да загноява.

„Това, което убива, не се вижда с просто око — предупредил го бе Гамаш. — Именно затова е толкова опасно. То не е пистолет, нож или юмрук. Не можеш да го предугадиш или да се защитиш от него. То е чувство — загнило и отровно, което чака удобен момент, за да нанесе фаталния удар.“

Колата бавно се движеше към бистрото и към трупа в него.

— Merci — кимна Гамаш минута по-късно, когато местен полицай от Sûreté му отвори вратата на селското заведение. Младежът се канеше да се изпречи пред непознатия, но се поколеба.

Бовоар обожаваше този момент — реакцията на местните полицаи, когато осъзнаят, че едрият, петдесет и няколко годишен мъж пред тях е нещо повече от любопитен гражданин. Младите служители на реда оприличаваха Гамаш на бащите си. Имаше нещо достолепно в осанката му. Винаги бе облечен с костюм или носеше сако, вратовръзка и сиви панталони от фина вълна, с каквито беше и сега.

Забелязваха мустаците му — посивели и грижливо оформени. Тъмната му, леко вълниста коса също бе прошарена покрай слепоочията. В дъждовни дни като този главният инспектор носеше каскет, който сваляше, когато влезе някъде, и тогава младите полицаи виждаха оплешивяващото му теме. И сякаш всичко това не бе достатъчно, забелязваха очите му. Всеки ги забелязваше. Бяха кафяви, дълбоки, мъдри и интелигентни, но в тях имаше още нещо. Нещо, което отличаваше небезизвестния началник на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec от останалите старши офицери.

Доброта.

Бовоар знаеше, че това е и най-силното, и най-слабото място на шефа му.

Гамаш се усмихна на стъписания полицай, който се бе озовал лице в лице с най-уважавания инспектор в цял Квебек. Подаде ръка, а младият служител продължи да го зяпа още няколко секунди и накрая също протегна своята.

— Patron 22 22 Шефе, началник (фр.). — Б.пр. — промълви младежът.

— Ох, надявах се, че сте вие! — Габри забързано пресече салона и мина покрай хората от Sûreté , които се бяха надвесили над жертвата. — Попитахме в квебекската полиция дали може да изпратят вас, но явно не считат за редно заподозрените да си поръчват конкретен разследващ екип.

Едрият мъж прегърна главния инспектор, сетне се обърна към останалите полицаи и обяви:

— Ето, видяхте ли, че наистина го познавам? — Наведе се към Гамаш и прошепна: — Мисля, че е най-добре да не се целуваме.

— Мъдро.

Габри изглеждаше уморен и напрегнат, но спокоен. Косата му бе разрошена, което не беше необичайно за хотелиера. Зад него стоеше Оливие — някак по-тих, почти в сянка. И той беше рошав. Виж, това беше необичайно. И по неговото лице се четеше изтощение, а очите му бяха обрамчени от тъмни кръгове.