Луиза Пенни: Красива мистерия

— Да — съгласи се тя, пусна ръката му и отпи глътка cafe au lait. — Сбъднатата мечта на родителите ми. — Тя се засмя, отпи. Още една глътка и остави чашата на масата. — Много добре знаеш, че ще е във възторг.

— И малко изненадан?

Ани се замисли.

— Направо шокиран. Не е ли забавно? Татко цял живот търси улики, сглобява нещата парче по парче. Събира веществени доказателства. Обаче когато нещо е точно под носа му, не го забелязва. Твърде близо му е, предполагам.

— Матей 10:36 — измърмори Бовоар.

— Pardon ?

— Баща ти често ни го казва в отдел "Убийства". Един от първите уроци, които преподава на новобранците.

— Библейски цитат? — попита Ани. — Но мама и татко никога не ходят на църква.

— Очевидно го е научил от своя наставник, когато е започнал работа в Sûretè.

Иззвъня телефон. Не силното дрънчене на стационарния, а бодрата, агресивна мелодия на мобилен телефон. Този на Бовоар. Той се втурна към спалнята и го грабна от нощното шкафче.

На екрана нямаше номер, само дума.

"Началникът."

Посегна да натисне зелената слушалка, но се поколеба. После излезе от спалнята и се премести в преливащата от слънце и книги всекидневна на Ани. Не можеше да говори с шефа си в близост до леглото, където тази сутрин, само преди няколко часа, бе правил любов с дъщерята на същия този шеф.

— Oui, alio — каза той, стараейки се да звучи небрежно.

— Извинявай, че те безпокоя — каза познатият глас, който успяваше да звучи едновременно кротко и властно.

— Ни най-малко, сър. Какво има? — Бовоар хвърли поглед към часовника над камината. Беше 10:23, събота сутрин.

— Станало е убийство.

Значи не беше неформално обаждане. Покана за вечеря. Въпрос относно колеги или дело, насрочено за съдебно разглеждане. Беше призив за битка. Зов за атака. Обаждане, което отбелязваше, че се е случило нещо ужасно. Но въпреки това, вече повече от десетилетие, всеки път, щом чуеше тези думи, сърцето на Бовоар трепваше. И препускаше. И даже мъничко танцуваше. Но не от радост при новината за нечия ужасна и преждевременна смърт. А защото това означаваше, че той заедно с главния инспектор и колегите си се залавя с поредното разследване.

Жан Ги Бовоар обичаше работата си. Ала сега, за пръв път, погледна към кухнята и видя Ани. Стоеше на вратата. Гледаше го.

И с изненада осъзна, че сега обича нещо друго повече.

Взе бележника си, седна на дивана и записа подробностите. Когато приключи, отново огледа написаното.

— Боже мили — прошепна.

— Меко казано — съгласи се главен инспектор Гамаш. — Ще се заемеш ли с организацията, моля те. Само двамата с теб засега. Ще вземем с нас някой местен агент от Sûretè, щом пристигнем.

— Инспектор Лакост? Може би трябва да дойде и тя, за да организира оперативноследствения екип? А после да си тръгне.

Главен инспектор Гамаш изобщо не се поколеба.

— Не — каза и тихичко се изсмя. — Опасявам се, че ние сме следственооперативният екип. Надявам се да помниш как се прави.

— Ще донеса прахосмукачката.

— Воп. Аз вече съм си приготвил лупата. — Гамаш замълча, после продължи с по-сериозен глас: — Трябва да стигнем там по най-бързия начин, Жан Ги.

— D 'accord. Ще звънна на няколко места и ще мина да ви взема след петнайсет минути.

— Петнайсет? За целия път от центъра?

Бовоар усети как светът застива за момент. Малкият му апартамент се намираше в центъра на Монреал, но Ани живееше в quartier [9] Квартал (фр. ез.). — б. пр. "Плато Мон Роял", на няколко пресечки разстояние от родителите си.

— Събота е. Няма голямо движение.

Гамаш се засмя.

— Кога стана такъв оптимист? Ще те чакам, когато и да пристигнеш.

— Ще побързам.

Така и направи. По най-бързия начин проведе обаждания, издаде нареждания, организира всичко. После хвърли малко дрехи в пътната си чанта.

— Вземаш доста бельо — каза Ани, седнала на леглото. — Дълго ли ще отсъстваш? — Гласът й звучеше небрежно за разлика от поведението.

— Е, нали ме знаеш — каза той и й обърна гръб, за да напъха оръжието си в кобура. Тя знаеше за него, но не искаше да го вижда. Беше твърде реално дори за жена, която дълбоко цени реалността. — Без плунжер подръка, може да ми потрябват повечко долни гащи.

Тя се засмя, а това го зарадва.

На вратата спря и остави куфара на пода.

— Je t'aime — прошепна той в ухото й и я прегърна.

— Je t'aime — прошепна тя в ухото му. — Грижи се за себе си — добави, докато се разделяха. А после, когато той вече слизаше по стълбите, извика: — Наглеждай и баща ми, моля те.