Луиза Пенни - Красива мистерия

Пристигнаха на летището преди пладне и се запътиха право към хангара на Sûretè du Quebec. Там пилотът им вече планираше полета на картата. Тази жена беше свикнала да ги води къде ли не. И да каца на черни, заледени или липсващи пътища.

— Забелязвам, че днес всъщност имаме писта за кацане — каза тя и се настани на пилотската седалка.

— Съжалявам — каза Гамаш. — Спокойно можеш да кацнеш аварийно и в езерото, ако предпочиташ.

— Няма да е за пръв път — засмя се тя.

По време на полета Гамаш и Бовоар обсъждаха случая на висок глас, за да надвикат двигателите на малката "Чесна". После обаче главният инспектор се загледа през прозореца и потъна в мълчание. Бовоар забеляза, че си е сложил миниатюрни слушалки и слуша музика. Дори се досещаше каква. На лицето на главен инспектор Гамаш витаеше едва доловима усмивка.

Бовоар се обърна и се загледа през малкото прозорче от своята страна. Беше кристално ясен ден в средата на септември и долу ясно се виждаха градовете и селата. После селата станаха по-малки и оредяха. Самолетът направи вираж наляво и Бовоар видя, че пилотът следва криволичеща река. В посока север.

Летяха все по-далеч и по-далеч на север. Всеки потънал в собствените си мисли. Гледаха към земята под тях, докато всички следи от цивилизацията изчезнаха и остана единствено гора. И вода. На ярката слънчева светлина водата не изглеждаше синя, а на ивици и кръпки в златисто и ослепително бяло.

Следваха една от тесните златисти ивици дълбоко в гората. Дълбоко в Квебек. Към един труп.

Докато летяха, тъмната гора започна да се променя. Първо единични дървета тук-там. После все повече и повече. А накрая цялата гора се изпъстри с оттенъци на жълто, червено, оранжево и наситеното тъмнозелено на вечнозелените растения.

Тук есента идваше по-рано. Колкото по на север, толкова по-рано. Колкото по-дълга, толкова по-красива.

И тогава самолетът започна да се снижава. Надолу, надолу, надолу. Сякаш щеше да забие нос в езерото. Но вместо това се изравни хоризонтално с водата и докосна повърхността, за да се приземи върху черния път, приспособен за кацане.

А сега главен инспектор Гамаш, инспектор Бовоар, капитан Шарбоно и лодкарят пореха вълните на същото това езеро. Лодката леко се наклони надясно и Бовоар видя как изражението на старшия детектив се променя. От замислено на изненадано.

Гамаш се наведе напред с грейнали очи.

Бовоар се размърда в седалката си и се огледа.

Бяха влезли в голям залив. Крайната точка на пътуването им.

Дори Бовоар усети прилив на вълнение. Милиони хора търсеха това място. Обикаляха по света, за да намерят отшелниците, които живееха тук. И когато най-сетне ги откриха в най-затънтената част на Квебек, хиляди туристи започнаха да прииждат насам, като отчаяно искаха да се срещнат с тях. Може би наемаха точно този лодкар, за да прекосят езерото.

Ако Бовоар бе ловец, а Гамаш — изследовател, то мъжете и жените, които идваха тук, бяха поклонници. И копнееха да получат онова, което вярваха, че тези мъже притежават.

Но щеше да е напразно.

Защото всички биваха отпратени още на входа.

Бовоар осъзна, че и друг път е виждал тази гледка. На снимки. Пейзажът пред очите им бе станал популярно изображение и — някак непочтено — се използваше от квебекското Министерство на туризма за рекламиране на областта.

Място, което не допускаше посетители, се използваше да примамва туристи.

Бовоар също се наведе напред. В самия край на залива се издигаше крепост като изсечена в скалите. Камбанарията й стърчеше, все едно беше изригнала от земята в резултат на сеизмична дейност. От двете й страни се виждаха разперени крила. Или ръце. Разтворени в благословия или покана. Убежище. Сигурна прегръдка в дивата пустош.

Илюзия.

Това бе почти митичният манастир Saint-Gilbert-Entre-les-Loups [12] Произнася се като "Сен Жилбер Онтр ле Лу". В превода е запазено авторовото решение пълното име на манастира да е изписано на френски. При съкратеното изписване е използвана транслитерация — "Сен Жилбер" (Saint Gilbert — свети Гилберт). — б. пр. . Обител на две дузини уединени и съзерцателни монаси. Които бяха построили църквата си възможно най-далеч от цивилизацията.

На цивилизацията й бе отнело стотици години да ги открие, ала последната дума принадлежеше на мълчаливите монаси.

Двайсет и четирима мъже бяха преминали отвъд тази порта. И тя се бе затворила. Оттогава никоя друга жива душа не бе допусната вътре.