Луиза Пенни - Красива мистерия

Бе нащрек и сега.

Капитан Шарбоно ги посрещна на летището и ги закара до отдалеченото на половин километър пристанище, където ги чакаше лодкарят.

— Това е Етиен Леголт. — Той представи лодкаря, който кимна, но не прояви желание да задълбочи поздрава. Леголт миришеше на бензин и пушеше цигара, така че Бовоар отстъпи крачка назад.

— Двайсетина минути пътуване с лодка — обясни капитан Шарбоно. — Опасявам се, че няма друг начин да стигнем дотам.

— Ходили ли сте? — попита Бовоар.

Капитанът се усмихна.

— Никога. Не и вътре. Но понякога ловя риба наблизо. Изпитвам любопитство като всеки друг. Освен това там е чудно за риболов. Огромен костур и езерна пъстърва. Виждал съм ги от разстояние — и те ловят риба. Но не ги безпокоя. Не мисля, че търсят компания.

Всички се бяха качили в откритата лодка и вече бяха преполовили разстоянието. Капитан Шарбоно гледаше напред или поне създаваше такова впечатление. Но Бовоар осъзна, че старшият служител на Sûretè не насочва цялото си внимание върху гъстите гори и заливите.

Той крадешком хвърляше погледи към нещо, което намираше за много по-интересно.

Към мъжа пред себе си.

Погледът на Бовоар се премести върху четвъртия мъж в лодката.

Главният инспектор. Шеф на Бовоар и баща на Ани.

Арман Гамаш бе едър мъж, но не и тромав. Също като лодкаря главният инспектор се взираше съсредоточено пред себе си и около устата и очите му се образуваха гънки. Но за разлика от лодкаря неговото изражение не беше мрачно. Дълбоките му кафяви очи замислено попиваха всичко — ледените шапки на планините, вълшебните есенни цветове на гората. Безкрайните скалисти брегове, които не бяха осквернени от пристани, къщи или каквото и да било друго, построено от човешка ръка.

Девствена природа. Над главите им прелитаха птици, които може би никога не бяха виждали човешки създания.

Ако Бовоар бе ловец, то Арман Гамаш беше изследовател. Когато другите спираха, Гамаш пристъпваше напред. Надзърташе в пукнатини, процепи и пещери. Обитавани от мрачни същества.

Главният инспектор бе преполовил петдесетте. Косата на слепоочията му сивееше и леко се къдреше над и зад ушите. Шапката почти скриваше белега на лявото му слепоочие. Носеше непромокаемо яке в цвят каки, а под него — риза, сако И сивозелена копринена вратовръзка. Едрата му длан, мокра от водните пръски, стискаше планшира [11] Профилирана греда, закрепена върху горния край на борда или палубата на кораб или лодка. — б. р. , докато лодката пореше водите на езерото. Другата му ръка беше нехайно отпусната върху яркооранжевата спасителна жилетка на съседната алуминиева седалка. Докато стояха на пристана, загледани в откритата лодка с въдица, мрежа, кофа с живи червеи и извънбордов двигател, който приличаше на тоалетна чиния, главният инспектор бе подал една спасителна жилетка, най-новата, на Бовоар. А когато Жан Ги изсумтя, Гамаш настоя да я вземе. Не за да си я сложи, а просто да му е подръка.

За всеки случай.

И така, спасителната жилетка на инспектор Бовоар лежеше в скута му. И при всяко подскачане на лодката той тайничко се радваше, че е там.

Беше взел главния инспектор от дома му малко преди единайсет. На вратата Гамаш спря, за да прегърне и целуне мадам Гамаш. Останаха прегърнати известно време, после началникът се обърна и тръгна надолу по стълбите с раница през рамо.

Щом влезе в колата, Жан Ги усети лекия мирис на одеколона му — с дъх на сандалово дърво и розова вода — и се развълнува при мисълта, че този човек скоро можеше да му стане тъст. Че дечицата на Бовоар можеше да се окажат в обятията на този мъж и да вдишват същия успокояващ аромат.

Скоро Жан Ги щеше да бъде нещо повече от почетен член на семейството.

Но още докато си го мислеше, едно гласче в главата му прошепна: "Я си представи, че не се зарадват на тази новина? Какво ще стане тогава".

Ала мозъкът му отказа да го побере и той побърза да пропъди подлата мисъл.

Освен това за пръв път си даде сметка — макар че работеха заедно повече от десет години — защо шефът му ухае на сандалово дърво и розова вода. Сандаловото дърво беше собственият му одеколон. Розовата вода идваше от мадам Гамаш след прегръдката им. Главният инспектор носеше уханието й като аура. Примесено със собствения му мирис.

Тогава Бовоар си пое въздух — бавно и дълбоко. И се усмихна. Усети едва доловимата нотка на цитрус. Ани. За момент се уплаши, че баща й също ще го подуши, но после се успокои, защото този мирис беше твърде личен. Зачуди се дали сега и Ани не ухаеше мъничко на "Олд Спайс".