Луиза Пенни - Светлина в пукнатините

Полицаят се ухили подигравателно, а после на лицето му се изписа лека изненада.

Главният инспектор не се шегуваше. Наистина вярваше в думите си. Вярваше, че Sûretè du Quèbec е силна и ефективна полицейска служба. Стена между гражданите и онези, които искат да им навредят.

— Ако си спомням правилно, идвате от отдел "Тежки престъпления".

Служителят кимна.

— Сигурно сте виждали ужасни неща.

Мъжът не помръдна.

— Трудно е да се спасите от цинизма — продължи началникът тихо. — Тук се занимаваме само с едно нещо, което ни дава голямо предимство. Ставаме специалисти. Недостатъкът е естеството на това, с което се занимаваме. Смъртта. Всеки път, когато телефонът иззвъни, става дума за края на един живот. Може да е било случайност. Понякога е самоубийство. Понякога дори се оказва, че смъртта е настъпила естествено. Но повечето пъти е твърде неестествена. Затова се намесваме ние.

Полицаят се вгледа проницателно в очите срещу себе си и му се стори, че макар и за миг зърна ужасната смърт, която под една или друга форма се бе трупала години наред, ден и нощ. Деца. Бащи и майки, дъщери и синове. Убити. Погубени животи. В краката на този човек се търкаляха трупове.

Сякаш Смъртта се бе присъединила към срещата им, атмосферата стана тежка и задушаваща.

— Знаете ли какво научих за тези три десетилетия смърт? — попита Гамаш. Наведе се към служителя и сниши глас.

Полицаят неволно също се наклони напред.

— Научих колко безценен е животът — изрече главният инспектор.

Мъжът го погледна в очакване да чуе още нещо, но когато началникът не продължи, се отпусна назад на стола си.

— Работата, която вършите, не е незначителна — заяви Гамаш. — Хората разчитат на вас. Аз разчитам на вас. Моля ви, отнасяйте се сериозно към нея.

— Да, сър.

Гамаш се изправи, полицаят също стана на крака. Началникът изпрати подчинения си до вратата и кимна, когато мъжът излезе от кабинета.

Целият отдел "Убийства" наблюдаваше и чакаше експлозията. Очакваха главен инспектор Гамаш да се разправи сурово с провинилия се служител. Дори Лакост очакваше и искаше да се случи.

Нищо обаче не се случи.

Останалите полицаи си размениха погледи и вече дори не си правеха труда да прикрият задоволството си. В крайна сметка легендарният главен инспектор Гамаш се бе оказал въздух под налягане. Още не бе на колене, но малко му оставаше.

Гамаш вдигна очи от четивото си, когато чу почукването на Лакост.

— Може ли да вляза, patron ? — попита заместничката му.

— Разбира се. — Главният инспектор се изправи и посочи стола.

Лакост затвори вратата. Знаеше, че ако не всички, то поне някои от служителите в общото помещение на отдела все още наблюдават. Но не я интересуваше. Можеха да вървят по дяволите.

— Искаха да ви видят как го разкъсвате.

Главният инспектор кимна:

— Знам. — Погледна я внимателно. — А ти, Изабел?

Нямаше смисъл да лъже началника си. Въздъхна.

— Една част от мен също го искаше. Но по други причини.

— Какви бяха твоите причини?

Полицайката завъртя глава към колегите си отвън:

— Така щяхте да им покажете, че трябва да ви приемат сериозно. Те разбират само от жестокост.

Гамаш се замисли за момент, след това кимна:

— Права си, разбира се. Трябва да ти призная, че се изкушавах.

Усмихна й се. Отнело му бе известно време да свикне да вижда на стола срещу себе си Изабел Лакост, а не Жан Ги Бовоар.

— Смятам, че този млад човек някога е вярвал в работата си — продължи Гамаш, като погледна през стъклената преграда към служителя, който тъкмо вдигаше телефона. — Смятам, че с всички тях е било така. Искрено вярвам, че повечето полицаи започват работа в Sûretè, защото наистина искат да бъдат полезни.

— Да служат и да защитават? — попита Лакост с лека усмивка.

— "Служба, почтеност, справедливост" — изрецитира Гамаш мотото на квебекската полиция. — Да, знам, звучи старомодно.

Вдигна ръце в жест на капитулация.

— Какво се е променило? — попита Лакост.

— Защо свестни млади мъже и жени се превръщат в хулигани? Защо войниците мечтаят да станат герои, но вместо това злоупотребяват със затворници и стрелят по цивилни? Защо политиците стават жертви на корупцията? Защо ченгетата пребиват заподозрени и нарушават същите закони, които са се заклели да пазят?

Полицаят, с когото Гамаш бе провел разговор, бе на телефона. Въпреки насмешливите забележки от страна на колегите си се бе заел да свърши това, което началникът бе поискал от него.