Майкл Коннелли - Дълга тъмна нощ

Беше сложил две кофи с мопове от двете страни на стола си. В едната имаше пет сантиметра вода. В другата наля бутилка сярна киселина, която намери на един от рафтовете.

— Чуваш ли ме добре? — попита Бош.

— Кой си ти, по дяволите? — викна Дилон.

— Няма значение кой съм. Разкажи ми за Дейзи Клейтън.

— Не знам за кого и за какво говориш. Развържи ме, мамка му, веднага!

— Сигурен ли си? Било е преди девет години. Проституиращо дете на „Сънсет“, което си сграбчил точно пред денонощния магазин. Допускам, че ти е била първата… или една от първите. Преди да се устроиш тук така удобно, без да се налага да мислиш как да се отърваваш от телата.

Кратка пауза в реакцията на Дилон подсказа на Бош, че е налучкал истината.

— Ти си луд и ще гниеш в затвора — заплаши го Дилон. — Всичко това е напълно… незаконно. Няма никакво значение какво ще ти кажа. Мога да ти призная, че съм убил Кенеди, Тупак и Биги Смолс, и пак няма да има значение. Защото това е незаконен обиск и задържане. Може да не съм ченге, но дори аз го знам. Така че извикай ги, шибаняко! И да приключваме…

Бош се облегна на стола и той изскърца.

— Има един малък проблем — спокойно обясни той. — Аз не съм полицай. И не съм тук, за да викам когото и да било. Тук съм заради Дейзи Клейтън. И толкова!

— Глупости — сопна се Дилон. — Усещам те, ченге си.

— Кажи ми за Дейзи.

— Няма какво да ти казвам. Не я познавам.

— Отвлякъл си я онази нощ.

— Искам адвокат.

— Тук няма адвокати. Тази фаза я подминахме.

— Тогава прави, каквото ще правиш, брато. Няма да ти кажа нищо.

С изскърцване на стола Бош се пресегна към кофата с киселината. Повдигна я внимателно и я премести между разтворените крака на Дилон.

— Какво правиш? — стреснато възкликна Дилон.

Бош не каза нищо. Изпаренията на сярната киселина говореха сами.

— Сярна киселина ли е това? — викна Дилон с нарастваща паника. — Подушвам я. Какво правиш, мамка му?

— Има ли значение, Роджър? — каза спокойно Бош. — Нали твърдиш, че съм ченге. Няма да направя нищо, което би те наранило. Не и ако е незаконно.

— Добре, добре… вярвам ти. Не си ченге. Само махни това от мен. С тези неща няма шега. Дори само парите могат… Чакай малко!? В какво си я налял? Тя може да разяде метал. Знаеш го, нали?

— В такъв случай мисля, че не разполагаме с много време. Дейзи Клейтън. Разкажи ми за нея.

— Казах ти…

Изведнъж Дилон спря да спори и с всички сили закрещя: „Помощ!“. Бош не направи нищо и след двайсетина секунди Дилон спря, разбрал безсмислието на усилието.

— Колко иронично, нали? — отбеляза Бош. — Сам си организирал и построил това място така, че никой да не може да избяга и никой да не бъде чут да вика за помощ. И ето сега… това е положението. Давай, навикай се.

— Виж… моля те, съжалявам — смени тактиката Дилон. — Извинявай, ако съм те ядосал. Извинявам се, ако някога някого съм…

Бош протегна крак и плъзна кофата с киселината няколко сантиметра по навътре към чатала на Дилон. Дилон се опита да се избута с крака назад, но тялото му нямаше къде да отиде. Извърна лице надясно.

— Моля те… — каза той. — Парите. Вдишвам ги…

— Веднъж четох в един вестник една история — спокойно каза Бош. — За един човек, който си полял ръцете със сярна киселина. Бързо ги пъхнал под чешмата, за да я отмие, само че това само влошило нещата. Водата удвоява болката, но от друга страна, ако не измиеш киселината, тя ще разяде кожата ти.

— Боже мили! — прошепна Дилон. — Какво искаш?

— Знаеш какво искам. Искам да ми разкажеш. Дейзи Клейтън. Две хиляди и девета. Започвай…

Дилон продължаваше да седи извърнат от изпаренията.

— Махни я! — изплака той. — Изгаря дробовете ми!

— Две хиляди и девета — повтори Бош, облегна се на стола и той пак изскърца.

— Виж… Какво искаш? — попита Дилон. — Искаш да ти призная, че съм го направил? Добре, направих го! Каквото и да е, направих го! Така че сега нека извикаме ченгетата! Знам вече, че не си полицай, но да извикаме ченгетата и аз ще им кажа, че съм го направил. Обещавам… ще им кажа. Ще им кажа и за другите. Ще им кажа за колкото искаш. Ще им призная, че съм го направил с всичките.

Бош бръкна в джоба си за диктофона, който беше взел от колата, и попита:

— Колко са другите? Кажи ми имената им.

И натисна бутона за включване на записа.

Дилон разтърси глава; продължаваше да я държи извърната от кофата.

— Господи… — прошепна. — Това е лудост…

Бош сложи палец върху микрофона: