Майкл Коннелли - Дълга тъмна нощ

Бош вече не разполагаше с телефона, даден му от СО. Сеспийдс си го бе поискал, когато Бош бе казал, че си тръгва от мястото на разстрела при увеселителния център „Язовир Хансен“. Смъртта на Транкило Кортес бе сложила официално край на участието на СО в случая.

До редицата телефони имаше и автомат за разваляне на банкноти, но приемаше само по пет долара. Бош трябваше да направи само две обаждания, затова доста неохотно си напълни джоба с двайсет монети по четвърт долар срещу една банкнота. Първо позвъни на Балард, чийто номер помнеше, и тя вдигна веднага.

— Призна си за Дейзи и другите — каза той. — Твърде много на брой, за да ги помни.

— Господи — каза Балард. — И просто ти го каза? Кои са другите?

— Помнеше само едно име, защото влязло в медиите и навремето се вдигнал голям шум. Сара Бендър, спомняш ли си я? Баща й бил голяма клечка… поне според Дилон. Помня името, но не си спомням конкретно случая. Искам да го използвам за потвърждение на достоверността. Споменах му Дейзи, а той сам спомена Сара Бендър. Ако можем да го потвърдим, тогава…

— Можем. Да го потвърдим, искам да кажа. Бащата на Сара Бендър е собственик на онзи клуб на „Сънсет“… как беше… „Бендърс“. Пред входа му обикновено има опашка.

— Да, знам го. Близо до „Рокси“.

— Сара изчезна преди три години. Джордж Бендър вдигна голям шум, нае за издирването й частни детективи. Говореше се, че дори се обърнал към престъпния свят за помощ, когато решил, че ЛАПУ не я търсят сериозно.

— Престъпния свят…? — повтори Бош.

— Е, ясно е — имал връзки с разни типове, на които възложил да я търсят. Говоря за наемници. Имаше слух, че партньорите му в клуба са от организираната престъпност. Когато дъщеря му изчезнала, това се превърнало в част от разследването, но негласно. Официалната версия била, че е избягала от къщи.

— Според Дилон не е било така.

— Помня, че бащата обяви награда. Започнаха да постъпват сигнали от цялата страна. Естествено, от хора, които се надявали лесно да припечелят. В крайна сметка шумотевицата заглъхнала и сега това е само поредната мистерия на Ел Ей.

— Е, загадката е разрешена. Той каза, че я е убил и я изгорил в инсинератора.

— Мръсник! Как го убеди да ти признае за нея?

— Няма значение. Направи го, и то без да му споменавам името. Сам го каза. Каза за нея и за Дейзи. Останалите не можеше да си спомни по име. Нито дори онази с розовия лак.

Къса пауза, преди Балард да попита:

— Какво ти каза за нея?

— Нищо. Каза, че изобщо не е чувал името й, така че нямало какво да забрави.

— Попита ли го защо я е отвлякъл?

— Не… но май трябваше.

— Мисля, че се е случило наскоро. Докато бях в пикапа… направо можех да подуша страха й. Сигурна съм, че я е държал там.

Бош не знаеше как да реагира на това. Балард заговори отново, преди той да намери думи:

— Той още ли е…?

— Жив? Да, жив е. Ако държиш да знаеш, не съм му направил нищо лошо.

— Не, просто… няма значение. Какво ще правиш с него сега?

— Ще подам сигнал и от „Ван Найс“ да се оправят.

— Записа ли го?

— Да, но това няма значение. Доказателството е неизползваемо. Ще трябва да го подхванат отначало и сами да си изградят случая. Ще им подскажа да започнат с багажното на онзи пикап. Отпечатъци, ДНК и така нататък.

Продължителна пауза, през която и двамата мислеха как незаконните им действия бяха намалили шанса Дилон да бъде изправен пред съда.

Накрая Балард проговори:

— Да се надяваме, че там е останало нещо използваемо. Не бих искала да го видя на свобода поради недостатъчност на доказателствата.

— Няма да се случи — увери я Бош. — Обещавам ти го.

Нова пауза, през която и двамата мислеха за смисъла на думите му.

Беше време да приключват разговора, но на Бош не му се искаше. Изведнъж осъзна, че може би говорят за последен път. Връзката им се поддържаше само благодарение на този случай. Който беше завършен.

— Е, трябва да им се обадя — неохотно каза накрая Бош.

— Да — каза Балард.

— Предполагам, че… може пак да се видим?

— Да… ще се чуваме.

Бош затвори. Странен край. Раздрънка монетите в шепата си, докато обмисляше как да проведе обаждането, което щеше да изпрати следователите в склада на Дилон. Трябваше да защити себе си, но и трябваше да се подсигури, че обаждането му ще предизвика спешна реакция.

Зареди няколко монети в апарата, но в последния момент мислите му се отклониха. Връхлетяха го спомени за Елизабет Клейтън и го обзе дълбока печал, понеже си представи тъжния й край в някаква мръсна стая на долнопробен хотел, с празен флакон за хапчета на масата до леглото, преследвана от призрака на загубената й дъщеря. И тогава си спомни за пренебрежението на Дилон към жертвите му, защото били жени и момичета без значение, на които никой не държи… и се ядоса. Искаше отмъщение.