Майкл Коннелли - Дълга тъмна нощ

— Дай ми име, Дилон. Ако искаш да излезеш оттук, ако искаш да извикам полицията, дай ми име. Не мога да ти повярвам, ако не ми дадеш име.

И освободи микрофона.

— Моля те, пусни ме — примоли се пак Дилон. — Няма да кажа на никого за това… Ще забравя, че се е случило… само ме пусни… Моля те!

Бош отново побутна кофата с крак. Сега тя докосваше вътрешния шев на дънките на Дилон. Отново закри микрофона, докато говореше:

— Последен шанс, Роджър! Започвай да говориш или аз започвам да си тръгвам. Ще оставя кофата и знам ли… може киселината да я разяде, а може и да не я разяде.

— Не, не можеш да направиш това! — извика Дилон. — Моля те, не съм направил нищо!

— Но ти току-що каза, че си го правил и с другите. Кое е вярното?

— Добре, каквото и да е. Убих ги! Всичките ги убих!

— Знам. Но аз искам имената им. Кажи ми поне едно име, за да почна да ти вярвам.

— Онази… Дейзи. Тя беше.

— Не, не… това име ти го дадох аз. Ти ми кажи друго име.

— Нямам имена!

— Е, много лошо за теб.

И Бош стана, сякаш смяташе да си тръгне. Столът изскърца, подчертавайки намерението му.

— Сара Бендър!

Бош замръзна. Името му звучеше познато, но не можеше да се сети откъде. Сложи палец върху микрофона:

— Коя?

И махна палеца си.

— Сара Бендър. Тя е единственото име, което знам. Запомнил съм я, защото гръмнаха заглавията на вестниците. На баща й не му пукаше за нея, докато изведнъж не се разбра, че е изчезнала, и тогава всички се развикаха.

Пак палец.

— И ти я уби?

Без палец.

Дилон бързо кимна.

— Беше пред някакво кафене. Запомнил съм го, защото беше само на една пряка от ЛАПУ. Отвлякох я под шибаните им носове.

Пак палец.

— И какво направи с нея после?

Без палец.

Дилон кимна към ъгъла, където беше инсинераторът.

— Изгорих я.

Бош продължи с палеца, за да не записва гласа си.

— А Дейзи Клейтън?

— И нея.

— Но тогава не си имал пещта.

— Не, тогава работех в моя гараж. Бизнесът беше в началото си.

— И какво направи?

— Почистих я. С белина. Още нямах разрешително да работя с киселина.

— Използвал си ваната си?

— Не, натъпках я в един от биоконтейнерите. С капак. Напълних го с белина и го оставих така… цял ден. Разкарвах го с колата, докато изпълнявах поръчки.

— Коя друга освен Дейзи и Сара?

— Казах ти! Не им помня имената.

— Кажи ми за по-скорошните. За момичето с розовия лак на ноктите. Тя как се казваше?

— Не помня.

— Помниш, разбира се. Държал си я в багажното на другия пикап. Как се казваше тя?

— Не разбираш ли? Не съм я питал за името й! Не ми пукаше. Те на никого не липсваха. На никого не му пукаше. За никого не означаваха нищо.

Бош го изгледа. Беше получил потвърждение. Но не беше приключил.

— А техните родители? Техните майки… и те ли не се брояха?

— Онези момичета… Ха — техните родители не даваха и пет пари за тях.

Бош се замисли за Елизабет Клейтън и тъжната й кончина. За тях беше виновен само Дилон. Прибра диктофона и посегна към кофата. Вдигна я, готов да излее съдържанието й върху главата на Дилон.

Макар да не го виждаше, Дилон усети какво решение е взел.

— Недей… — умолително прошепна той.

Бош тихо вдигна другата кофа и я сложи между краката на Дилон, като се постара да разплиска звучно съдържанието й. Кофата с киселината остави встрани.

— Господи… внимавай! — възкликна Дилон.

Бош взе ролката тиксо и започна да омотава лентата около Дилон и кофата, като вземаше мерки той да не може да стане или да се измести. Направи и две обиколки около шията му, като му позволи да седи извърнат от кофата. Когато свърши, откъсна късо парче, извади диктофона от джоба си и го закрепи на голите гърди на Дилон.

— Сега стой и не помръдвай.

— Ти къде отиваш? — разтревожено попита Дилон.

— Да извикам полицията. Нали така поиска?

— И просто ще ме оставиш тук така?

— Такъв е планът.

— Не може да го направиш. Сярната е много неустойчива. Ако разяде достатъчно кофата, може да…

— Ще побързам — обеща Бош.

И потупа окуражително Дилон по рамото. Взе кофата със сярната киселина и тръгна към вратата, която бе отключил за Балард. Излезе, но този път я остави отключена.

Мина по тесния проход между склада на Дилон и съседния. Изля киселината върху купчината боклуци и захвърли кофата отгоре. После се върна през прохода и тръгна към джипа си.

Участък „Ван Найс“ беше на малко повече от километър. Бош отиде направо там. Нямаше никакво желание да говори лично с някого от полицията, но това бе единственото място, което познаваше в района, където имаше телефонни автомати. Намери цяла редица в основата на стълбището точно под главния вход на участъка — монтирани там явно за удобство на задържаните, които след освобождаване от ареста искаха да се обадят на близките или адвокатите си да дойдат да ги вземат с кола.