Александра Маринина: Игра на чужд терен

— Добре — въздъхна тя, — пратете кола.

— След десет минути пред главния вход. Номерът на колата е 57-83.

Старков я закара в разкошния апартамент, предназначен за настаняване на гостуващите на Денисов хора, които по едни или други причини не искаха или не обичаха да живеят в хотел.

Проблемът наистина се оказа сериозен.

— Та какво ще ме посъветвате, Анастасия Павловна? Да кажа ли на Денисов за внучката му или да си премълча?

— Абсолютно ли сте сигурен?

— Нямам нито капчица съмнение. Гребенчето е уникално, изработено е по поръчка. Аз лично се занимавах с това. Едуард Петрович го подари на Верочка за четиринайсетия й рожден ден.

— Възможно ли е тя да го е преподарила на някого? На някоя своя приятелка?

— Едва ли. В семейство Денисови се отнасят с уважение към подаръците. Особено самият Едуард Петрович. Постоянно пита: „Ами защо не носиш моя подарък? Не ти ли харесва?“ Не, не би посмяла.

— Затова пък е посмяла да направи много други неща — натърти Настя. — Боже, защо хората сме толкова слепи по отношение на близките си? Винаги сме сигурни, че знаем и кътните им зъби, а после нашата увереност причинява трагедии.

— Не — уверено повтори Старков. — Тя може да е изгубила подаръка от дядо си само случайно. Тя е добро, чудесно момиче, просто някакъв негодник я е оплел…

— Дали не е онзи студент, в когото е влюбена? — позасмя се Настя. — Ако наистина е чудесна и добра, може да се е съгласила на това от любов към него, за да му помогне да спечелят пари. А той я е използвал. Ето ви още един член на Макаровия екип.

— И все пак, Анастасия Павловна — настойчиво повтори Старков, — какво ще ме посъветвате?

— Да мълчите. Вие лично намерете този студент, с Вера също поговорете лично. По-нататък — според ситуацията. А засега премълчете.

— Благодаря ви — облекчено въздъхна Старков.

— За какво?

— И аз самият смятах, че не бива да казвам на Денисов за Вера. Но се страхувах, че вие ще настоявате.

— Защо ми трябва да настоявам, Анатолий Владимирович? Това изобщо не ме засяга. Искахте Макаров — получихте го. Останалото не е моя работа.

— Знам ли ви вас! — засмя се Старков. — В главата ви се вършат такива неразбираеми неща, че е невъзможно да се предугади ходът на мислите ви. Знам ли какво можеше да ви хрумне! Между другото още одеве исках да го кажа, но не посмях: днес сте необикновено красива.

— Постарах се — благодарно му се усмихна в отговор Настя. — Ще ви върна комплимента: беше ми приятно да работя с вас. Товарех ви с безброй идиотски задачи, а вие безропотно изпълнявахте всичко и нито веднъж не ме попитахте за какво ми трябва. Това ми говори, че сте ми имали доверие и сте били сигурен, че знам какво върша. В моята служба не е така.

— Ще си призная, Анастасия Павловна, имаше един момент, когато се усъмних. И дори го споделих с Едуард Петрович. А той ми отговори: Това момиче знае какво върши. Така че друг заслужава комплимента ви. Знам, глупаво е да питам за това, но все пак… — Старков млъкна, не посмял да продължи.

— Питайте, питайте. Нали ще прекараме тук цялата нощ. И без това не мога да заспя, така че да си поприказваме.

— Как се сетихте?

— Едно момченце ми помогна. Каза, че истинският мъж трябва да разбира от коли и от оръжие.

— Право е било — кимна Старков.

— Сигурно. Ето вие например можете да отличите мерцедес от волво, нали?

— Естествено.

— А пистолет ТТ от „Берета“?

— Ама разбира се, това е елементарно.

— Ами „Валтер“ от пистолет „Макаров“?

— Господи! — ахна Старков.

Едуард Петрович Денисов не повярва на ушите си, когато пристигналите на сутринта Настя и Старков му разказаха за жилището на Регина Аркадиевна Валтер.

— Но аз лично прокарах идеята като благотворително дело да й се предостави част от триетажната къща! Педагог, ползващ се с всеобщо уважение, отгледал такива известни изпълнители, трябва да има жилище, в което да има място за роял, за заниманията й с учениците. Тя трябва да живее в достойни условия и да не се безпокои, че музиката пречи на съседи, които имат малки деца. Лично аз, със собствените си ръце… Дори заделих пари за това. Специално напомних да изпратят майстори, които да направят стените звуконепроницаеми. Боже мой! Боже мой!

— Късно сте се сетили — каза Настя. — Тя вече е била унизена и осакатена. Гениален педагог и композитор, тя е била отхвърлена заради лицето и куцането си. Кой знае защо, в нашата страна не умеем да се държим с инвалидите като с равни. Вие сте й дали достоен живот, но първо — късно, а второ — само частично. На нея й трябват много, много пари. Разказала е за това на моя колега от Москва. Парите й трябват, за да може свободно да се занимава с музика и да не се чувства малоценна поради старческата си немощ. Вярно, тя го е уверявала, че печели от уроци. А после аз съвсем случайно подслушах един разговор, от който разбрах, че не взема пари от учениците си. Работи безплатно, но само с деца, които истински обичат музиката. А пари получава от друг източник.