Александра Маринина: Игра на чужд терен

Когато бе постъпил на работа при Денисов, той веднъж завинаги бе избрал пътя си и не смяташе, че след това е възможно да си губи времето за морални оценки. Щом Ед Бургундски е казал какво трябва да се направи, значи той, Старков, трябва да го прави и няма право да мисли харесва ли му то или не. Да си мислил по-рано, казваше си той, да си мислил тогава, когато още като млад офицер от КГБ имаше избор. Той беше направил този избор трудно, не един месец бе размислял, преди да приеме предложението на Денисов. Но след като бе взел решението, бе сметнал, че няма право да се оглежда наоколо и да съди и преценява другите хора и техните постъпки. Както щраусът заравя главата си в пясъка, така и Старков се бе разграничил от целия свят, бе стеснил този свят до изпълнение на задълженията, платени от Денисов. Затова когато един от най-близките му помощници днес каза: „Докъде я докарахме! Вече ни командва някаква хлапачка!“, началникът на разузнаването дори не разбра за какво му говорят. Никой никого не командва, просто се е намерил човек, който поради ред обстоятелства знае по-добре какво и как трябва да се направи. При други обстоятелства този човек е самият той, но се случва и да са други. Толкоз. А пък че Каменская била хлапачка, това са пълни глупости. Тя е много сериозна, много благоразумна и много привлекателна млада жена. На снимката, която Шахнович му бе дал веднага след пристигането й, тя наистина изглежда грозничка, но Анатолий Владимирович не вярваше твърде на снимките. А в живота тя е почти красавица. И той изобщо не се чувства унижен от сътрудничеството си с нея, напротив, именно той пръв предложи да използват услугите й, защото това е в интерес на работата.

На Старков му хареса, дето тя тази сутрин заговори за неизпълненото обещание — той ценеше хората, които не забравяха задълженията си. А освен това в душата му трепкаше едва забележимо чувство на благодарност към Анастасия Каменская, задето тя бе изхвърлила Льова Репкин. Не, началникът на Денисовото разузнаване не беше чак толкова студенокръвен. Все пак имаше хора, които той откровено не харесваше.

На връщане от закуска Настя отново видя в хола Игорьок, който явно наистина бе изгубил битката с рапсодията на Лист и бе дошъл за допълнителен урок.

— Какво, млади гению, от училище ли си избягал? — подкачи го тя.

— Здравейте! — радостно подрипна момчето. — И без това първият час е физическо, а вторият — ботаника. А за третия ще успея да се върна.

— Какво имате третия час? — строго попита Настя.

— Математика. Никога не пропускам математиката.

— А ботаниката значи може?

— Ами — Игор пренебрежително махна с ръка, — ботаниката не е мъжка работа. Пеперудки-цветенца, плодници-тичинки — ужасна скука!

— А математиката е мъжка работа, така ли излиза?

— Разбира се. Математиката, физиката, химията, историята — един истински мъж трябва да знае всичко това.

— Я го виж ти! — Настя приседна във фотьойла до него. — Интересно разсъждаваш. А какво друго трябва да знае и може истинският мъж?

— Трябва да разбира от коли и от оръжие — уверено отговори младият музикант. — Защото има хора, дето не различават волво от мерцедес.

„Например аз — веднага му отговори мислено Настя. — Но за щастие не съм мъж, инак ти щеше да престанеш да ме уважаваш. И аз не мога да отлича беемве от опел…“

— Лошо ли ви е? — Гласът на момчето стигаше до нея сякаш през памук. — Ще повикам някого… Толкова сте бледа!

Тя с усилие завъртя глава и внимателно се изправи на крака.

— Стаята ми е тук. Сега ще си легна и всичко ще мине.

Настя не усещаше пода под краката си, всичко плуваше и се въртеше, тя дълго не можа да улучи ключалката и когато влезе в стаята, рухна на леглото.

В медицината това се нарича „криза на съдовете“.

Не включи телефона и пропусна обаждането на Старков в единайсет без четвърт. Не беше забравила, че той ще се обажда, но нямаше сили да стане. Коварните съдове пак я подведоха в най-отговорния момент.

Като не чу по телефона Настя в уговорения час, Стартов започна да опитва всеки петнайсет минути, докато не усети, че става нещо лошо. Тогава се обади на Шахнович. — Женя, веднага потърси Каменская.

Женя внимателно побутна вратата и се убеди, че е заключена.

Извади дубликат от ключа на стая 513 и влезе. Настя лежеше неподвижно, с бяло като платно лице. Дори нейните много светли очи изглеждаха тъмни на фона на мъртвешки бледата кожа. Женя ненапразно бе прекарал в санаториума почти четири месеца. Като подържа китката на Настя, той без разрешение отвори нощното шкафче и когато видя няколкото ампули амоняк, с удовлетворение разбра, че не е сбъркал диагнозата. В шкафчето намери и неотворен пакет чай.