Александра Маринина: Игра на чужд терен

— И какво да ти изсвиря, фалшива моя Анастасия? — насмешливо попита той. — Нещо от популярната класика? Или предпочиташ джаз?

— Някаква импровизация. Можеш ли?

— Мога. Аз всичко мога. Свирач за всичко. На каква тема ще обичате?

— Изсвири мен. Как отначало бях смачкана, наплашена, защото имах неприятности и не знаех как ще свърши всичко това. И как после дойде облекчението и аз се преобразих, станах свободна и спокойна.

— На вашите услуги, госпожо.

Дамир засвири, а Настя се заслуша. Не така, както слушат музиката истинските меломани, не така, както обикновено слушаше самата тя, потапяйки се в звуците и позволявайки им да я водят подире си. Тя слушаше музиката на Дамир като аналитик, съпоставяше я с онази, която вече бе слушала и във филма, и на касетата, взета от малкия Влад. И изпитваше едновременно радост и болка, защото нейната догадка се потвърждаваше и тази догадка беше наистина ужасна. Всички разноцветни и различни по големина пръстенчета, разхвърляни по пода в хаотичен безпорядък, безпогрешно се нанизаха на пръчката като в онази детска игра — пирамидката, и я запълниха почти до върха. Значи правилно беше избрала пръчката.

Дамир завърши музикалната фраза и свали ръцете си от клавиатурата.

— Стига ли толкова?

— Стига, благодаря ти.

Настя стана и без да продума, тръгна по пътеката покрай редиците столове към изхода от салона. Нито веднъж не се обърна и така и не разбра какво беше лицето на Дамир, докато той гледаше подире й. И много би се изненадала, ако някой й кажеше, че в очите му е имало тъга.

Днес Анатолий Владимирович трябваше да се обади в девет вечерта. Дотогава Настя вече беше получила от предвидливия Шахнович нов списък, много по-кратък от предишния. Тя го прегледа и нещо болезнено я прониза в гърдите. Още едно пръстенче се наниза на пръчката и се вписа в общата конструкция.

— Проверете, моля, номер осемнайсети от списъка — помоли тя Старков.

В слушалката се чу шумолене на хартия — той прелистваше копието пред себе си.

— Осемнайсети ли, добре ли чух? — В гласа му прозвуча неподправено изумление.

— Осемнайсети — твърдо каза Настя. — Онова, което търсим, трябва да се намира там.

— Добре. Кога си лягате?

— Ще чакам да ми се обадите.

— Тогава заключете вратата и не изключвайте телефона.

След като даде необходимите разпореждания, Старков се обади на Денисов.

— Струва ми се, че тя е полудяла — спокойно съобщи той. — Може да се предполага какво ли не, само не и това. Дадох указание на моите хора да проверят, но си е чисто губене на време.

— Всичко е възможно — неопределено отвърна Едуард Петрович. — Тя преживя няколко тежки дни. Съгласете се, не й беше лесно да реши относно нашето предложение, а и за отношението си към Исмаилов. Мисля, че все пак са били близки, просто тя го крие. А и убийството на момичето — Разбира се, Каменская не е полудяла, но може нещо да се е размътило в главата й. Какво пък, ще видим!

— Ами ако излезе истина?

— Ще видим — повтори Денисов. — Нека не гадаем предварително.

След два часа и половина при Старков дойдоха помощниците му, които бяха проверявали „номер осемнайсети“. Преди още да кажат нещо, Анатолий Владимирович разбра всичко по физиономиите им. Докато слушаше доклада им, той се вледеняваше вътрешно. Такова нещо не би могъл да предположи дори в най-смелите си догадки.

— А също намерихме ето това, в стаята, където стои апаратурата, беше паднало зад дивана.

Старков въртеше в ръцете си гребенче за коса, изящно, сребърно, с малка розичка от люляков китайски бисер. Той знаеше чие е гребенчето. И какво да прави сега с всичко това? Господарят няма да го преживее…

Лампичката на слушалката светна в дванайсет и нещо през нощта. Настя моментално я вдигна, място не си беше намирала, докато бе очаквала обаждането, и не беше откъсвала поглед от телефона.

— Права излязохте. — Гласът на Старков звучеше малко глухо и неуверено. — Но има едно обстоятелство… Бих искал да се посъветвам с вас. Как можем да го направим?

— Не знам…

Настя изведнъж се обърка. Тя внезапно разбра, че подсъзнателно е очаквала да чуе съвсем друго. Логиката й бе повтаряла и диктувала едно, но емоциите се бяха съпротивлявали, бяха жадували за опровержение. Колко жалко!

— Не може ли да се отложи за утре?

— Не е желателно. Сутринта ви очаква Денисов. Дотогава трябва да знам какво да му кажа.