Александра Маринина: Игра на чужд терен

— Кажете на Едуард Петрович, че му благодаря за грижите, но днес ще си остана тук. Кога ще ми се обадите пак?

— Когато кажете.

— Тогава довечера, към осем часа. Ако стигна до някакви изводи, ще остане време за проверка.

— Разбрахме се. В двайсет нула нула.

Настя прибра апарата и отново се мушна в леглото. Чувстваше се абсолютно скапана. Като се поизлежава още един час, реши да не слиза за закуска. Направи си кафе, сложи чашата на нощното шкафче до леглото си, донесе от банята пълна гарафа вода, сложи я до вдигащата пара чаша, пак там се намери място и за бързовара, кутията със захар, пакета бисквити, пепелника и цигарите. „Сега мога да не ставам чак до довечера — мрачно се усмихна тя и се пъхна под топлото одеяло. — Мързелът е основното ми качество, дума да няма.“

Малко след единайсет Настя чу по коридора да се приближават стъпките на Регина Аркадиевна: тежки, колебливи заради болния крак, придружени с мекото потропване на бастуна. Когато стъпките стигнаха до вратата на Настя, се чу непознат женски глас:

— Регина Аркадиевна, вас търсех.

— Кажете.

Старицата се спря, явно нямаше намерение да кани гостенката в стаята си.

— Аз съм майката на Оля Родимушкина, прослушахте я преди месец, спомняте ли си?

— Спомням си. Вашето момиченце е много старателно, но не обича музиката. Няма смисъл да я мъчим напразно. Нали още тогава ви го казах?

— Регина Аркадиевна, грешите. Оля иска да взема уроци, много иска. Може би все пак ще се съгласите…

— Не, мила, не обичам да изтезавам деца. Вашето момиченце е много добро, не иска да ви огорчава и затова полага старания. Но тя не желае това. Аз никога не греша за такива неща. Имам ученици без капчица талант, но те обичат музиката и са готови да й служат, а за мен това е най-важното.

— Регина Аркадиевна, тя мечтае вие да й преподавате. Много ви моля… Знам, че не вземате пари за уроците, но може би като изключение?… Умолявам ви. Ще плащам за дъщеря ми, само я вземете.

— Много съжалявам — чу се как старицата въздъхна, — но сте дошли напразно. Не ми се сърдете. Всичко хубаво.

Към пет часа Настя все пак огладня. До вечерята оставаха два часа, нямаше да издържи толкова време. Тя неохотно се облече и слезе в бара, като се надяваше да утоли глада си с пасти. Провървя й, освен пасти, в бара имаше и сандвичи. Настя доста се усъмни колко пресен е пушеният салам, но кашкавалът беше напълно годен за употреба.

Обикновено полупразен, сега барът беше съвсем пуст, освен момчето на бара, в салона нямаше нито един човек.

— Ден на здравето ли е днес в санаториума? Никой не яде сладко и не пие алкохол, така ли? — пошегува се Настя, докато чакаше да се свари кафето в джезве, поставено на нажежен пясък.

— Ама вие не знаете ли? Днес имаме спектакъл на известен сатирик, киносалонът е претъпкан, дори от Града дойдоха хора. Кога ще имат друг случай да видят на живо Рудаков! — Докато обясняваше, барманът ловко си служеше с джезвето, току го местеше по пясъка и същевременно режеше кашкавал и вадеше от хладилника пасти.

Поради липсата на посетители в бара дори не бяха пуснали музика. Настя се размекна от сладкото, в тишината нищо не я разсейваше и тя потъна в размисли, без да забелязва как минава времето.

След шест часа барът постепенно започна да се пълни с хора. Спектакълът беше свършил. Сега тук ще стане шумно, помисли си Настя, ще пуснат музиката и ще бъде невъзможно да се мисли. Трябваше да си иде в стаята, да се опита да продължи превода, съвсем беше изоставила своя Макбейн.

Откъм бара към нея приближаваше Уздечкин с бутилка бира и две чаши в ръцете. Подире му ситно пристъпваше момиче с толкова тясна пола, че крачките й едва ли бяха широки и сантиметър. Срещнал погледа на Настя, масажистът се поспря до нея.

— Днес не дойдохте на масаж — каза той. — Гърбът безпокои ли ви?

— Както обикновено.

Тя гледаше да отговаря колкото може по-спокойно.

— Ако не искате да идвате, предупредете ме. Ще сложа във вашия час някого друг. Днес изгубих напразно четирийсет минути.

— Ще идвам — виновно отговори Настя. — Извинете. Успах се.

Докато се качваше към стаята си, тя живо си представяше как ще отиде при Уздечкин и ще му позволи да гали и мачка гърба й. Убиец… Такъв добродушен дебеланко, хем и прякорът му е гальовен — Котачето. Ами ако пак е сгрешила? През последните дни често й се случва. Явно аналитичният механизъм се беше повредил. Не биваше да се захваща с тази работа. Нищо няма да излезе. Денисов я е надценил.