Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Вози брюкселско зеле. Протегни си ръката и забърши една касетка. Ще си я сготвим в столовата!

— Сега се движим със скоростта на Раймон — промърмори Сейер. — Да пориш живота на втора скорост. Само си представи.

Той отпусна побелялата си глава върху облегалката и затвори очи.

След тишината в селото градът им се видя като мръсен кипящ котел. Главната пътна артерия минаваше през центъра. Градската управа водеше ожесточена битка за построяването на тунел, чийто проект лежеше на бюрото им, но срещаше протеста на доста обществени групи, които излагаха своите повече или по-малко убедителни аргументи: грозната гледка на въздухопроводите до реката, шумът и замърсяването по време на строителните работи и, не на последно място, разходите по осъществяването на проекта.

Сейер се загледа към улицата от кабинета на началника си. Току-що бе изложил молбата си. Сега чакаше отговор. Знаеше, че ще удовлетвори искането му. На Холтеман не би му хрумнало да отхвърли молбата на Сейер. Но той си имаше принципи.

— Провери ли списъците с дежурствата? Каза ли на останалите колеги?

— Да — кимна Сейер. — Сут ще поеме две дежурства със Сивен. Надявам се да го държи изкъсо.

— Тогава не виждам причина да…

Телефонът иззвъня. Като че ли изписука гладна птичка. Сейер не беше религиозен, но въпреки това се помоли, вероятно на Провидението, да не му отмъкнат почивката под носа.

— Дали Конрад е при мен? — Холтеман кимна. — Да, тук е. Свържи я.

Издърпа кабела и подаде слушалката на Сейер. Полицаят предположи, че Ингри има някаква молба. Излишно е да се тревожи предварително. Всъщност обаждаше се госпожа Албюм.

— Рагнхил добре ли е? — побърза да се осведоми той.

— Да, всичко е наред. Чувства се чудесно, но ми разказа нещо странно, когато най-после останахме насаме. Нямаше как да не ви се обадя, думите й ми се сториха подозрителни, а тя няма навика да си съчинява подобни истории. Затова за всеки случай се свързах с вас. Така поне ще ми олекне, че съм споделила с някого.

— За какво става въпрос?

— Този мъж, с когото била Рагнхил, я изпратил до вкъщи. Името му впрочем било Раймон, тя се сети по-късно. Качили се от задната страна на Възвишението и минали покрай Змеевото езеро. Там спрели за малко.

— Да?

— Според Рагнхил там има жена.

Той примига изненадано.

— Какво?

— До Змеевото езеро лежала жена, неподвижно и без дрехи.

Гласът й звучеше едновременно изплашено и смутено.

— Вие вярвате ли й?

— Да, разбира се. Едно дете не би измислило подобно нещо. Аз обаче не смея да се кача дотам сама, а не искам да вземам Рагнхил с мен.

— Ще се погрижа да проверят. Не казвайте на никого. Ще се свържем с вас.

Остави слушалката и заключи вратата на вилата, засега отворена само в плановете му. Мирисът на солени пръски вода и прясна треска изчезна яко дим. Усмихна се, полуобърнат към Холтеман.

— Първо се налага да свърша една работа.

Карлсен обикаляше с патрулката, единствената останала служебна кола за деня, и имаше за задача да обслужва централната част на града. Затова Сейер взе със себе си Скаре — къдрокос полицай, два пъти по-млад от него. Скаре, весел дребен мъж, благ и оптимистично настроен, говореше на силно изразен южен диалект. Паркираха до пощенската кутия на улица „Гранит“ и поговориха с Ирене Албюм. Рагнхил не се отлепи от полата на майка си. Явно предупрежденията бяха дали резултат. Госпожа Албюм сочеше с ръка и обясняваше. Посъветва ги да следват маркировката на пътеката от гората срещу къщата и да се изкачат от лявата страна на Възвишението. Според нея нямаше да им отнеме повече от двайсет минути.

По стъблата на елите бяха начертани сини стрелки. Двамата полицаи се взираха скептично в изпражненията на овцете, стъпваха встрани в пирена и упорито продължаваха да се катерят. Наклонът ставаше все по-стръмен. Скаре се задъха, но Сейер крачеше без усилие. Веднъж спря, обърна се и се загледа надолу към застроената площ. От тази височина се виждаха само покриви в розово, кафяво и черно. Продължиха, без да разговарят, отчасти защото дишането им се ускоряваше от усилието да вървят, отчасти защото се бояха какво ще заварят. Гората ставаше все по-гъста. В един момент ги обгърна полумрак. Сейер зорко следваше пътеката с очи, не за да не се препъне, а за да огледа внимателно терена. Ако нещо действително се е случило горе, не бива да изпуснат евентуални следи. Вървяха точно седемнайсет минути, когато гората се разреди и през дърветата проникна слънчева светлина. Вече виждаха езерото с огледална повърхност, не по-голямо от язовир, сгушено сред елите, подобно на тайна стая. Мигом обходиха мястото с очи. Проследиха с поглед жълтата линия на тръстиката и малко по-нататък забелязаха нещо като плаж. По-скоро изглеждаше тинесто място с четири-пет големи камъка — достатъчна преграда за тръстиката. Наглед само там човек можеше да стигне до водата. В тинята и калта видяха жена, легнала с гръб към тях. Горната част от тялото й бе покрита със зимно яке, иначе бе гола. До нея на купчина стояха дрехи в синьо и бяло. Сейер спря рязко и инстинктивно посегна към телефона на колана си. После промени решението си. Пристъпи встрани от пътеката и предпазливо се приближи към тялото. Обувките му жвакаха.