Карин Фоссум - Не поглеждай назад

Якоб Скаре, роден и израснал в община Сьогне в Южна Норвегия, навърши двайсет и пет години преди няколко дни. Неведнъж бе виждал голи жени, но не и толкова разголени като тази до езерото. Докато пътуваха със Сейер, го осени мисълта, че тази жена се вряза в паметта му по-ярко от всички мъртъвци, които бе виждал през живота си. Вероятно защото позата й — обърната гърбом към пътеката, с наведена глава и сгънати в коленете крака — издаваше желание да прикрие голотата си. Но въпреки това полицаите я намериха и я видяха гола. Обръщаха я накъде ли не, вдигаха краката й и проверяваха зъбите й, повдигаха клепачите й. Измериха й температурата, докато тя лежеше по корем с разтворени крака, сякаш беше кобила на търг.

— Всъщност беше много хубава, нали? — потресен попита Скаре.

Сейер не отговори, но се зарадва на коментара. В практиката си бе намирал какви ли не мъртви момичета и бе ставал свидетел на най-различни коментари. Известно време пътуваха мълчаливо, загледани в шосето, а пред очите си все още виждаха голото тяло: изпъкналите прешлени на гръбначния стълб; розовите пети; прасците със светли косъмчета, носещи се над асфалта като мираж. Сейер изпита странно усещане. Досега не беше се сблъсквал с подобен случай в практиката си.

— Дежурен ли си през нощта?

Скаре си прочисти гласа.

— Само до полунощ. За няколко часа замествам Рингста. Твоят отпуск на кино ли отиде?

— Май да.

В действителност Сейер съвсем бе забравил за вилата.

Списъкът с обявени за издирване лица върху бюрото пред Сейер съдържаше само четири имена, две от които — на мъже. А описанието на двете жени, родени преди 1960-а, не отговаряше на намерената до Змеевото езеро. Едната от издирваните изчезнала от психиатричното отделение на Централната болница, а другата — от старчески дом в съседната община. „Висока 155 см, тежи 45 кг, със снежнобяла коса.“

Наближаваше шест следобед. Кога ли щеше да се обади изплашен близък и да съобщи за изчезнала жена? Налагаше се да изчакат, докато получат снимките и доклада от аутопсията. Засега Сейер се чувстваше с вързани ръце. Нужно беше да установят поне самоличността на мъртвата. Взе коженото си яке от облегалката на стола и слезе на първия етаж с асансьора. Поклони се учтиво на госпожа Бренинген на рецепцията и в същия миг съобрази, че тя е вдовица и едва ли живее по-различно от него. А и беше хубавица, руса като Елисе, но по-закръглена. Отиде до колата си, старо металиковосиньо „Пежо 604“. Пред очите си виждаше лицето на мъртвата — здраво и кръгло, без грим. Дрехите й бяха хубави, качествени; русата й гладка коса — добре поддържана, маратонките — скъпи. На китката й имаше спортен часовник от модерната марка „Сейко“. Тази жена е живяла в изискан дом, където цари ред и разбирателство. Сейер се бе сблъсквал с какви ли не жени, чийто бит бе белязал лицата им завинаги. И въпреки изградения усет се случваше да се заблуди. Все пак още не знаеха дали в кръвта й няма следи от алкохол, наркотици или друга гадост. Потегли бавно през града, мина покрай пазара и пожарната. Скаре му обеща да му се обади, щом някой подаде сигнал за изчезналата жена. На медальона й бяха гравирани буквите Х.М. Хелене, предположи той, или Хилде. Сейер очакваше близките й да се обадят съвсем скоро. Това момиче имаше вид на човек с подреден живот и сигурно спазваше стриктно уговорките си.

Докато се мъчеше да отключи, чу глухо тупване на пода: кучето явно слезе от креслото, където не му позволяваше да лежи. Сейер живееше в единствения тринайсететажен блок в града. Сградата изглеждаше нелепо на фона на архитектурата. Приличаше на обрасъл надгробен паметник, забит в небето сред къщите. Двамата със съпругата му Елисе се бяха нанесли тук, защото ги изкуши великолепният строеж на блока и главозамайващата гледка. Оттук се виждаше целият град. На Сейер всяко друго жилище му се струваше затворено. Бързо забрави как е построен блокът отвътре. Стаите бяха уютни и закътани, стените — облепени с плоскости. Мебелите наследи от родителите си — стари, солидни, изработени от дъб, почистени с пясъкоструйка. Край стените наредиха етажерки с книги. На малкото свободно място по рафтовете Сейер постави няколко подбрани снимки: една на Елисе, две-три на внучето и на дъщеря си Ингри. Там имаше и рисунка с въглен на Кете Колвиц, изрязана от каталог за картини и поставена в черна лакирана рамка. „Смъртта с момичето в скута.“ На една от снимките беше самият Сейер с парашут над летището. На друга — родителите му, позиращи тържествено в официално облекло. Всеки път, когато видеше баща си на снимка, го връхлиташе мисълта за наближаващата старост. Ето така ще хлътнат и неговите бузи, а ушите и веждите му ще продължат да растат, докато му придадат същия маймунски вид като на снимката.