Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Да, още една дъщеря. По-голяма.

— Слава богу.

— Това утеха ли е? — поколеба се Скаре.

— Само за нас — мрачно отвърна Сейер.

Младият полицай се потупа по джоба.

— Проблем ли е да запаля една?

— Не, разбира се.

— Замислих се — продължи Скаре и издуха дима, — има два начина да се стигне до Змеевото езеро: като следваш маркировката по пътеката, откъдето минахме двамата с теб, и по шосето от задната страна, откъдето са се качили Рагнхил и Раймон. Ако покрай пътя има къщи, мисля утре да поразпитаме живущите там.

— Там май почти няма къщи. Проверих на картата. Два-три селски двора. Но ако са я закарали до езерото с кола, сигурно са минали оттам.

— Жал ми е за приятеля й, като го доведеш за разпит.

— Ще видим що за птица е.

— Ако някой отнеме живота на момиче, като натиска главата й под водата, докато умре, а после решава да я нагласи в красива поза, на мен ми мирише на следното: „Всъщност не възнамерявах да те убивам, но просто нямах друг избор.“ Напомня на начин да измоли извинение, нали?

Сейер изля водата от пластмасовата чашка и я смачка.

— Утре ще поговоря с Холтеман. Искам да работя с теб.

Скаре примига изненадано.

— Но той ме ангажира за кражбата в Спестовната каса — заекна Якоб. — Заедно с Йоран.

— Ти искаш ли да се включиш в този случай?

— Дали ми се разследва убийство? Та това си е коледен подарък. Тоест, за мен е голямо предизвикателство. Искам, разбира се.

Поруменя и побърза да вдигне телефона. Само кимна няколко пъти и затвори.

— Сивен се обади. Идентифицирали са я. Ани Софие Холан, родена на трети март осемдесета година. Ще ги разпитат чак утре.

— Рингста дойде ли?

— Току-що.

— Тогава се погрижи да се прибереш. Утре ни чака тежък ден. Ще взема снимките.

— Вкъщи ли ще ги разглеждаш?

— Така съм намислил — усмихна се меланхолично той. — Предпочитам снимки на хартия. После мога да ги мушна в чекмеджето.

Улица „Кристал“, както и „Гранит“, беше задънена. Завършваше с неукротим гъсталак, където недобросъвестни хора хвърляха отпадъци под прикритието на мрака. Къщите, общо двайсет и една, скупчени една до друга, отдалеч изглеждаха стъпаловидно разположени, но след като повървяха нататък, установиха, че между тях има тесен проход, достатъчно широк да мине човек. Бяха високи и тесни, построени на три нива, еднотипни. „Напомнят на пристанището в Берген“, помисли си Сейер. Цветовете варираха между наситеночервено, тъмнозелено, кафяво и сиво, но си подхождаха. Една от къщите се отличаваше, защото бе боядисана в портокаловожълто.

Вероятно повечето обитатели забелязаха полицейската кола, паркирана до гаражите, и униформата на Скаре. Не след дълго бомбата щеше да избухне. Цареше затишие пред буря.

Ада и Еди Холан живееха на номер двайсет. Сейер спря пред вратата и усети в гърба си погледите на съседите. „Нещо се е случило на номер двайсет — мислеха си те, — в дома на Холан, онези с двете дъщери.“ Сейер се помъчи да успокои дишането си, преди да прекрачи прага. Тази част му беше най-трудна. Преди няколко години дори скалъпи няколко реплики, научи ги и свикна да ги казва твърдо.

Родителите на Ани явно не бяха правили нищо след прибирането си през нощта. Не бяха мигнали. Шокът, изживян в Института по съдебна медицина, бе сравним с пронизителен чинел, който продължаваше да вибрира в главите им. Майката седеше в ъгъла на дивана, а бащата — върху ръкохватката. Видът му издаваше апатия. Жената още не бе осъзнала сполетялото я нещастие. Погледна Сейер почти с недоумение, сякаш не разбираше какво правят двамата полицаи в гостната й. Сигурно мислеше, че сънува кошмар, и скоро ще се събуди. Сейер взе ръката от скута й.

— Не мога да ви върна Ани — тихо призна той. — Но се надявам да открия защо е починала.

— Изобщо не ни интересува каква е причината! — сопна се майката. — Искаме да знаем кой го е направил! Разберете кой е и го тикнете зад решетките! Този човек е болен.

Мъжът й непохватно я потупа по ръката.

— Все още не знаем дали въпросният човек наистина е болен, или не — предпазливо възрази Сейер. — Не всички убийци са болни.

— Само не ми казвайте, че и нормални хора убиват млади момичета!

Тя задиша тежко, на пресекулки. Бащата се сви в черупката си.

— И все пак — продължи Сейер, — за всяко нещо си има причина. Невинаги е разбираема за нас, но винаги има такава. Първо обаче трябва да съберем доказателства за насилствена смърт.

— Да не си въобразявате, че се е самоубила! Съветвам ви да се откажете от такава хипотеза — горчиво рече майката. — И дума не може да става за такова нещо. Не и Ани.