Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Не знам.

Той въздъхна леко и се облегна назад.

— Просто се опитвам да разбера защо е била убита.

Майката започна да трепери толкова силно, че почти не разбираха какво казва:

— Защо са я убили? Това е дело на някакъв… — Не намери сили да произнесе думата.

— Не сме сигурни в това.

— Била ли е… — тя не се доизказа.

— Още не знаем, госпожо Холан. Експертизите отнемат време. Съдебните патолози ще се погрижат да разберем, те си разбират от работата.

Огледа се. Стаята беше чиста и разтребена, в синьо и бяло като дрехите на Ани: венци от изсушени цветя над вратите; дантелени завеси на прозорците; гевречета от солено тесто по стените; снимки; ковьорчета, плетени на една кука. Всичко беше подбрано с вкус, подредено. Отвсякъде лъхаше благоприличие. Изправи се и се приближи до голяма снимка на стената.

— От зимата е.

Майката стана и отиде до него. Той внимателно откачи снимката и започна да я разглежда. Винаги се удивляваше, когато разбереше как е изглеждало приживе лице, което е виждал само безжизнено, лишено от блясък. Ани имаше широко лице с голяма уста и сиви очи; гъсти, тъмни вежди. Усмихваше се сдържано. В долната половина на снимката се виждаше яка на риза и част от медальона от приятеля й. Хубавица, помисли си той.

— Ани занимаваше ли се със спорт?

— Преди — тихо отвърна бащата.

— Играеше хандбал — тъжно сподели майката, — но се отказа. Сега тича, изминава няколко мили седмично.

— Няколко мили? Защо се отказа от хандбала?

— Не смогваше с домашните. Децата са такива, захващат се с нещо, а после им омръзва. По едно време Ани се беше записала и на уроци по корнет, но после се отказа.

— Добра ли беше по хандбал?

Той върна снимката на мястото й.

— Много добра — кимна бащата. — Играеше като вратарка. Не биваше да се отказва.

— Май й се струваше скучно да стои на вратата — пак се намеси майката. — Сигурно затова спря да тренира.

— Откъде си сигурна? — възрази мъжът. — Тя не ни обясни причините.

Сейер седна.

— Значи не сте разбрали защо се е отказала?

— Не.

— Как се справяше в училище?

— По-добре от повечето ученици. Не се хвалим, това е самата истина — прибави бащата.

— Каква беше домашната работа, за която споменахте?

— Съчинение за Сигрид Унсет. Имаха срок до Еньовден.

— Ще ми покажете ли стаята й?

Майката стана и тръгна със ситни, неуверени крачки. Бащата остана неподвижно върху ръкохватката.

Стаята на Ани, макар и съвсем малка, явно е била нейното убежище. Имаше място само за легло, бюро и стол. Сейер погледна през прозореца право към верандата на съседите от другата страна на улицата, в портокаловожълтата къща. Под прозореца се подаваха стръкчета слама от старо птиче гнездо. Очакваше да види плакати на нейни идоли по стените, но не откри такива. Затова пък стаята беше пълна с купи, дипломи и медали, както и с няколко снимки на самата Ани: на една — в екипа на вратарка, заедно с отбора, на друга — пори вълните върху сърф. На стената над леглото й имаше снимки на малки деца. На една от тях буташе детска количка, на друга се виждаше младо момче.

— Това приятелят й ли е? — посочи Сейер.

Майката кимна.

— Ани занимаваше ли се с малки деца?

Той посочи към снимка на Ани с русо мъниче в скута. Там тя изглеждаше горда и весела. Беше обърнала детето към фотоапарата, сякаш ликуваше с трофей.

— Гледаше децата на нашата улица.

— Значи обичаше малчуганите?

Тя кимна повторно.

— Водеше ли си дневник, госпожо Холан?

— Не мисля. Търсих в стаята й — призна тя. — Цяла нощ.

— Намерихте ли нещо?

Тя поклати глава. От гостната се разнесе лек шепот.

— Трябват ни няколко имена на хора, с които ще разговаряме — обясни Сейер.

Той погледна отново снимките по стените. Очите му се спряха върху екипа на Ани: черен, със зелена емблема на гърдите.

— Това дракон ли е?

— Морски змей — поправи го тя.

— Защо морски змей?

— Според легендите във фиорда има морски змей. Това са само поверия, от памтивека. Ако плавате с лодка и чуете шум зад себе си, значи змеят излиза от дълбините. Не бива да поглеждате назад, а да продължите да гребете напред. Ако се престорите, че нищо не се е случило, и го оставите на мира, няма да пострадате, но ако се обърнете и го погледнете в очите, той ще ви завлече на дъното. Според легендата змеят има червени очи.

— Да се върнем при другите.

Скаре продължаваше да пише. Мъжът все още седеше върху ръкохватката. Сякаш всеки момент щеше да изтече от ръба.