Карин Фоссум - Не поглеждай назад

Почти шепнеше. Написа адреса с едри букви на подадения му от Сейер бележник.

— Проверихте ли на повечето места? — попита Сейер.

— Първо отидохме на Възвишението, после слязохме до Змеевото езеро и поогледахме пътеките. Бяхме и на язовирната стена, в магазина на Хорген и на брега до енорийския дом. А, и до църквата. Накрая обиколихме няколко селски къщи, после се отбихме и в конната база. Рагнхил беше… ъъъ… искам да кажа, е луда на тема животни.

Лицето му пламна заради неволната грешка. Сейер го потупа по рамото.

— Седни, Турбьорн.

Кимна към дивана, където имаше място до госпожа Албюм. Тя се намираше в друга фаза. Усилено се опитваше да преглътне ужасяващата възможност Рагнхил никога да не се върне, а тя да се окаже принудена да изживее остатъка от живота си без момиченцето с големите сини очи. Прозрението я обладаваше под формата на леки бодежи, които тя предпазливо допускаше. Тялото й се вдърви напълно, като че ли бе глътнала бастун. Полицайката, досега не обелила дума, бавно се изправи. За първи път се престраши да предложи нещо:

— Госпожо Албюм — тихо помоли тя, — нека да направя малко кафе.

Жената кимна със сетни сили. Изправи се и двете с полицайката влязоха в кухнята. Чу се шум от пусната вода и дрънчене на чаши. Сейер кимна незабележимо на Карлсен и му направи знак да го последва в коридора. Там си зашепнаха. Турбьорн едва-едва виждаше главата на Сейер и върха на обувката на Карлсен — черна и лъскава. В полумрака спокойно си погледнаха часовниците. Разбраха се без думи. Изчезването на Рагнхил вече се превърна в сериозен случай и настъпи време да задействат полицейско разследване. Сейер се почеса по лакътя през ризата.

— Няма да понеса да я намерим в някоя канавка.

Отвори вратата, за да влезе малко чист въздух. И ето я пред него, в червен анцуг, застанала на най-долното стъпало с ръчичка на перилата.

— Рагнхил? — слисано възкликна той.

След половин час на щастие, когато колата се спускаше по склона Шифер, той доволно прокара пръсти през косата си. Карлсен възприемаше сегашната подстрижка на колегата си — по-къса от обикновено — като метална четка за лющене на стара боя. Характерното му лице изглеждаше спокойно. Нямаше и помен от обичайното вглъбено и сериозно изражение. Пътьом минаха покрай сивата къща. Видяха кучешката клетка и лице на прозореца. Ако Хелга Муен е очаквала посещение от полицията, ще остане разочарована. Рагнхил се намираше в пълна безопасност в скута на майка си с голям сандвич в ръка.

Мигът, когато момиченцето влезе в къщата, се запечата завинаги в съзнанието им. Майката чу тънкия глас, изскочи от кухнята и се хвърли върху детето светкавично като хищник върху плячка. Рагнхил се озова в капан. Между силните ръце на майката стърчаха тънките й крайници и русата опашка. Застинаха в тази поза. Не се чуваше никакъв звук, никоя от тях не изхлипа. Турбьорн беше на път да съсипе телефона си, полицайката дрънкаше с чашите, Карлсен засукваше мустак. По лицата на всички се разля широка усмивка. В стаята стана светло, сякаш слънцето внезапно проникна през прозореца. Накрая от гърлото на майката през ридания, примесени със смях, се изтръгна:

— ПАКОСТНИЦА ТАКАВА!

— Мисля да си взема седмица отпуск — изкашля се Сейер. — Имам неползвани свободни дни.

Карлсен премина през „легнал полицай“.

— Какво ще правиш? Ще скачаш с парашут във Флорида ли?

— Имам намерение да навестя вилата.

— До Бревик ли?

— До островите Сан.

Поеха по главния път; Карлсен увеличи скоростта.

— Тази година трябва да отида до Леголанд — промърмори Карлсен. — Вече няма измъкване. Дъщеричката ми мрънка.

— От твоите уста звучи като наказание — отбеляза Сейер. — В Леголанд е страхотно. Ще си тръгнеш, затрупан в кубчета лего и зарибен, гарантирам ти. Непременно отиди. Няма да съжаляваш.

— Значи си ходил там?

— Да, с Матеус. Знаеш ли, че са построили статуя на Седящия Бил само от кубчета лего? Използвали са милион и четиристотин хиляди кубчета със специално оцветяване. Направо не е за вярване.

Замълча и погледна църквата вляво — малка, бяла, дървена църква недалеч от пътя, сгушена между зелени и жълти поля, заобиколена от отрупани с плод дървета.

„Красива църква — помисли си той, — там трябваше да погреба съпругата си, макар и да е доста далеч.“ Сега вече беше твърде късно. Тя почина преди повече от осем години и гробът й се намираше в центъра на града, точно до натоварената главна улица, обвита в изгорели газове и шум.