Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Момиченцето е добре, нали?

— Така изглежда. Помолих майката да се обади, като се поуспокоят. Тогава Рагнхил ще стане по-приказлива. Шест ча̀са — замислено рече той. — Този самотник май ще излезе голям чаровник.

— Явно има шофьорска книжка. Значи не е толкова заблуден.

— Откъде си толкова сигурен за шофьорската книжка?

— Прав си, може и да няма — призна Карлсен.

Внезапно наби спирачки и сви към бензиностанцията в така наречения център на селото, където се намираха още пощата, банката, фризьорският салон. На прозореца на магазин от веригата „Киви“ висеше плакат с надпис „Разпродажба на лекарства“, а фризьорският салон изкушаваше с предложение за нов солариум.

— Ще хапна набързо. Какво ще кажеш?

Двамата влязоха вътре. Сейер си купи вестник и шоколад. Погледна през прозореца към фиорда.

— Извинете — обърна се към тях момичето зад тезгяха. — Да не се е случило нещо лошо с Рагнхил?

Тя погледна тревожно униформата на Карлсен.

— Познавате ли я? — Сейер остави парите на тезгяха.

— Не, не лично, но съм виждала майката. Сутринта дойде да я търси тук.

— Рагнхил е добре. Вкъщи си е.

Момичето се усмихна с облекчение и му върна рестото.

— Оттук ли сте? — попита Сейер. — Познавате ли повечето жители?

— Да, може да се каже. Тук не живеят много хора.

— Ако ви попитам дали познавате малко особен мъж, който кара стар, мръсен микробус, какво ви хрумва?

— Звучи като описание на Раймон — кимна тя. — Раймон Локе.

— Какво знаете за него?

— Работи в Бюрото по труда. Живее в къща от задната страна на Възвишението заедно с баща си. Раймон страда от синдрома на Даун. Около тридесетгодишен е и е много мил. Впрочем преди време баща му работеше в тази бензиностанция. После го пенсионираха.

— Има ли шофьорска книжка?

— Не, но въпреки това кара микробуса на баща си. Той е на легло и едва ли има представа какви ги върши Раймон. Шерифът знае и от време на време го прибира, но това не променя нещата. Раймон е голям особняк, шофира само на втора скорост. Да не би да е взел Рагнхил със себе си?

— Да.

— Била е в добри ръце — усмихна се тя. — Раймон и на мравката път струва.

Усмивката по лицата на двамата полицаи стана по-широка. Излязоха от бензиностанцията. Карлсен отхапа от шоколада и плъзна поглед напред.

— Приятно местенце — отбеляза той, дъвчейки лакомството.

Сейер, който си купи старомоден сладкиш с марципан, проследи погледа му.

— Този фиорд се е врязал в сушата дълбоко, над триста метра. Температурата не надвишава седемнайсет градуса.

— Познаваш ли някого от тукашните?

— Аз — не, но дъщеря ми, Ингри — да. Ходи из района на туристически обиколки от типа „Опознай родното си място“, дето ги организират през есента. Обожава подобни екскурзии.

Той уви станиола на тънка лента и я мушна в джоба на ризата си.

— Според теб страдащите от синдрома на Даун могат ли да станат добри шофьори?

— Нямам представа — отвърна Карлсен. — Но те са като всички нас, само дето имат една хромозома в повече. Ако съм разбрал правилно, най-големият им проблем е, че имат нужда от повече време в сравнение с останалите, за да научат нещо. Освен това страдат от порок на сърцето и не доживяват до старини. Имаше и нещо с ръцете.

— Какво?

— Липсва някаква бразда на ръката или нещо подобно.

— Е, Рагнхил е останала очарована от него — отбеляза Сейер с учудено изражение.

— Май и зайците са я предразположили.

Карлсен извади носна кърпичка от вътрешния си джоб и избърса шоколада от ъгълчетата на устата си.

— Като малък израснах с такова момче. Наричахме го Лудия Гунар. Като се замисля, тогава го смятахме за същество от друга планета. Той почина само на трийсет и пет години.

Качиха се в колата и потеглиха. Сейер подготви наум кратък и ясен доклад, който да поднесе на началника на отдела, като се върнат в Камарата. Неочаквано изпита силна потребност да замине за вилата си за няколко дни. Моментът беше удобен, дългосрочната прогноза — обещаваща, а щастливата развръзка с прибралото се момиченце повиши настроението му. Плъзгайки поглед по поля и ниви, усети колко бавно се движат и забеляза трактора на пътя пред тях. Зеленият „Джон Диър“ с масленожълти джанти едва-едва пълзеше пред тях. Нямаше как да го изпреварят. Излезеха ли на права отсечка, тя се оказваше твърде къса. Фермерът, нахлупил градинарска шапка с наушници, седеше като истукан, сякаш фигурата му израстваше от седалката на трактора. Карлсен премина на по-ниска скорост и въздъхна.