Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Ще ти намажа филийка.

— Искам вкъщи. Ще ходим на пазар.

— Първо ще отидем на Възвишението, а после ще те закарам до вас.

— Веднага! — решително отсече тя. — Искам да си тръгна веднага.

Раймон се огледа отчаяно — напрягаше се да измисли причина, за да я задържи.

— Добре, де, знам. Но първо трябва да купя мляко за татко. От магазина на Хорген. Няма да отнеме много време. Изчакай ме тук, така ще стане по-бързо.

Изправи се и я погледна: светло лице със сърцевидна уста, напомняща на бонбон. Очите й бяха бистри и сини, а веждите — изненадващо тъмни под русия бретон. Въздъхна дълбоко и отвори вратата на кухнята. На Рагнхил страшно й се искаше да си тръгне, но не знаеше пътя и се видя принудена да изчака. Взе зайчето в ръце, отиде в малката гостна и се сви в ъгъла на дивана. Снощи с Марте не спаха много-много и на Рагнхил бързо й се приспа, гушнала топлото животинче. Очите й започнаха да се затварят.

Той се позабави. Дълго я гледа, питайки се защо спи така тихо. Рагнхил лежеше неподвижно, а от устните й не се чуваше дори лека въздишка. Стори му се, че е бухнала, пораснала е и се е стоплила като франзела във фурната. След малко го обзе безпокойство. Не знаеше къде да си дене ръцете, мушна ги в джобовете и се залюля напред-назад на стола. Започна да мачка панталона с ръце, докато се клатеше все по-бързо. Надникна боязливо през прозорците и по коридора към спалнята на баща си. Ръцете му не спираха да стискат плата. През цялото време се взираше в косата й, лъскава като коприна, почти като козина на заек. После простена, прекрати заниманието си и се изправи. Леко я побутна.

— Хайде да тръгваме. Дай ми Рошльо.

За миг Рагнхил имаше напълно объркан вид. Бавно се надигна и се втренчи в Раймон. Последва го в кухнята и си облече якето. Излезе навън, видя как малкото кафяво кълбо се изгуби в клетката. Раймон изглеждаше тъжен, но й помогна да се качи в микробуса. Седна на предната седалка и завъртя ключа. Не се случи нищо.

— Не па̀ли — ядоса се той. — Не разбирам. Преди малко я карах. Скапана кола!

— Трябва да се прибирам! — високо заяви Рагнхил, сякаш така щеше да разреши проблема.

Той продължи да върти ключа и да подава газ, имаше ток и чуваше признаци на дейност, но микробусът издаваше жален вопъл и не палеше.

— Ще се наложи да вървим пеш.

— Ужасно далече е! — замрънка тя.

— Не, оттук не е. Намираме се от задната страна на Възвишението, почти на върха сме, ще видиш къщата си отгоре. Аз ще бутам количката вместо теб.

Той си облече якето, досега проснато на съседната седалка, слезе и й отвори вратата. Рагнхил носеше куклата, а той влачеше количката, която се клатушкаше по неравния път. Далеч напред се издигаше Възвишението, заобиколено от черна гора. За миг се дръпнаха в канавката, защото край тях профуча кола с бясна скорост. След нея се вдигна гъст облак прах. Раймон се ориентираше отлично в района, не вървеше твърде бързо и Рагнхил не се затрудняваше да го следва. Постепенно наклонът стана по-стръмен, пътят завършваше на обръщало, а пътеката, поемаща леко надясно от Възвишението, бе мека и хубава. Пасящите там овце я бяха разширили и осеяли с изпражненията си. След няколко минути между дърветата зърнаха красиви отблясъци.

— Змеевото езеро — поясни Раймон.

Тя спря до него. Плъзна поглед по листата на водните лилии и малката лодка до брега, обърната с дъното нагоре.

— Не слизай до водата — предупреди я Раймон. — Опасно е. Тук не можеш да се изкъпеш, просто ще потънеш в пясъка и ще се удавиш. Подвижни пясъци — прибави той с важно изражение.

Рагнхил потръпна. Проследи брега с поглед — трептяща жълта линия от тръстика, като изключим едно местенце, където нещо тъмно, подобно на плаж, казано с доста уговорки, нарушаваше светлата линия. Двамата приковаха очи натам. Раймон изпусна количката, а Рагнхил мушна пръст в устата си.

Застанал прав, Турбьорн натискаше разни копчета на мобилния си телефон. Младежът, около шестнайсетгодишен, имаше тъмна, средно дълга коса с наченки на олисяване, затова я бе прибрал в шарена кърпа. Краищата й стърчаха от възела на слепоочието му като две червени пера и му придаваха вид на блед индианец. Избягвайки погледа на майката на Рагнхил, той намери спасение, като се вторачи в Сейер и облиза няколко пъти устните си.

— Вашето откритие е важно — похвали го полицаят. — Напишете адреса й тук. Помните ли името й?

— Хелга Муен, номер едно. Сива къща с клетка за кучета отпред.