Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Ще изпратим куче-следотърсач. Разкажете ми всичко за Рагнхил. Що за дете е, как изглежда и с какво е облечена.

В отговор получи само енергично кимане. Областта около устата й се беше вцепенила.

— Обадихте ли се навсякъде?

— Няма много възможности — прошепна тя. — Позвъних на кого ли не.

— Имате ли роднини в селото?

— Не. Не сме оттук.

— Рагнхил на детска градина ли ходи, или на подготвително училище?

— Нямаше места.

— Има ли братя и сестри?

— Единствено дете е.

Той се опита да си поеме дъх безшумно.

— Първо ми опишете дрехите й възможно най-подробно.

— Червен анцуг — заекна тя, — с лъвче на гърдите. Зелено зимно яке с качулка. Едната обувка е червена, другата — зелена.

Жената говореше на тласъци, едва намираше сили да сдържа риданията си.

— А каква е Рагнхил по характер?

— Висока е метър и десет сантиметра. Тежи осемнайсет килограма. Със съвсем светла коса. Преди ден-два ходихме на контролен преглед.

Тя отиде до стената. Над телевизора висяха окачени няколко снимки. Повечето бяха на Рагнхил; на една — майката в национална носия, а на друга — мъж в униформата на Министерството на отбраната, явно нейният съпруг. Тя избра снимка, където момиченцето се усмихва, и му я подаде. Косицата на Рагнхил изглеждаше почти бяла, докато майката имаше гарвановочерна грива. Бащата обаче беше рус. Под фуражката му се подаваха няколко кичура.

— Какво момиче е тя?

— Доверчиво — изхлипа тя. — Говори с всички.

След това признание тя се разтрепери.

— Такива деца се оправят най-добре в живота — категорично отсече той. — Ще взема снимката.

— Добре.

— Кажете ми — помоли той и седна, — къде ходят по принцип хлапетата от селото, когато излязат на разходка?

— До фиорда, до брега до енорийския дом, до магазина на Хорген или на върха на Възвишението. Някои ходят до езерото в планината или в гората.

Той погледна през прозореца към черните ели.

— Някой изобщо виждал ли е Рагнхил, след като е тръгнала към къщи?

— Съседът на Марте я срещнал до гаража, като тръгвал за работа. Разбрах, защото се обадих на жена му.

— А къде живее Марте?

— На улица „Кристал“. Само на няколко минути оттук.

— Бутала е детска количка?

— Да. Марка „Роса Брио“.

— Как се казва този съсед? Който я е видял до гаража?

— Валтер — учудено отвърна тя. — Валтер Исаксен.

— Къде можем да го намерим?

— Работи в „Дюно Индюстриер“. В „Личен състав“.

Сейер се изправи, отиде до телефона и се обади на бюро „Справки“, взе номера, набра го и изчака.

— Трябва да говоря с един от служителите ви възможно най-бързо. Името му е Валтер Исаксен.

Госпожа Албюм го наблюдаваше тревожно от дивана. Карлсен се взираше през прозорците. Пред погледа му се откриваха сини хребети, поля, а в далечината се издигаше белият шпил на църковната кула.

— Конрад Сейер от полицията — лаконично се представи той. — Обаждам се от улица „Гранит“ 5. Сигурно се досещате защо.

— Рагнхил все още ли е в неизвестност?

— Да. Доколкото разбрах, вие сте я видели, когато е излизала от къщата?

— Тъкмо затварях гаража.

— Погледнахте ли часовника?

— Осем и шест, закъснявах за работа.

— Сигурен ли сте в часа?

— Часовникът ми е електронен.

Сейер замълча, опитвайки се да си спомни откъде минаха на идване за селото.

— Значи сте тръгнали за работа, след като сте я видели до гаража?

— Да.

— Надолу по „Гнайс“ и по главния път?

— Точно така.

— По това време повечето отиват в града, предполагам. Сигурно в обратна посока почти няма движение?

— Да, така е. През селото ни не минават превозни средства. Няма и за какво.

— Разминахте ли все пак с някакви автомобили по пътя, пътуващи към селото?

Той се замисли. Сейер чакаше. В стаята цареше гробна тишина.

— Да, всъщност видях един микробус долу, в равнината. Точно преди колелото. Беше целият на петна, много грозен. Движеше се много бавно.

— Кой се возеше?

— Един мъж — колебливо отвърна Валтер. — Пътуваше сам.

— Казвам се Раймон — усмихна се той.

Рагнхил вдигна очи, погледна усмихнатата му физиономия в огледалото, видя и Възвишението, окъпано в сутрешна светлина.

— Да се поразходим ли с микробуса?

— Мама ме чака — заяви тя със сериозния тон на възрастен.

— Ходила ли си на върха на Възвишението?

— Веднъж, с татко. Носехме си храна.

— Може да се стигне с кола — обясни той. — От задната страна. Да се качим ли?