Карин Фоссум - Не поглеждай назад

Изпод завивката на куклата тя извади тоалетна чантичка на цветчета и я отвори. Установи, че всичко си е на мястото: нощницата със снимка на Нала, четка за зъби и четка за коса. Микробусът подскочи над поредния „легнал полицай“. Мъжът постоянно гледаше в огледалото.

— Виждал ли си такава четка за зъби? — попита Рагнхил и му я показа.

Четката имаше крачета.

— Не! — въодушевено отвърна той. — Откъде я имаш?

— Тате ми я купи. Ти нямаш ли такава?

— Ще си пожелая за Коледа.

Най-сетне преминаха и последния „легнал полицай“ и той превключи на втора скорост. Чу се неприятно стържене. Момиченцето седеше на пода на микробуса и стискаше количката. „Страшно сладко момиченце — помисли си той, — с красив червен анцуг, прилича на узряла ягодка.“ Подсвирна си и се почувства като господар, седнал зад волана в големия микробус, в който се возеше момиченцето. Наистина беше господар.

Селцето се намираше в най-ниската част на долина, във вътрешността на фиорда, сгушено в полите на планината, сякаш във вдлъбнатина в речно дъно, където водата стои неподвижна. А, както знаем всички, само течащата вода е чиста. Селцето беше доведено дете на общината; всички пътища към него бяха неописуемо лоши. Много рядко се случваше някой автобус да реши да спре до затворената млекарна и да качи хора, за да ги закара до града. На връщане ставаше още по-лошо.

Планината, по-скоро сивото възвишение, не представляваше никакъв интерес за местни, затова пък отдалеч идваха туристи, привлечени от редките минерали и от разнообразната и уникална флора. В тихи дни от възвишението се чуваше леко дрънчене. Някои подозираха, че там странстват призраци. В действителност звукът идваше от пасящите овце. Околните хребети прозираха през мъглата подобно на меко кече, покрито с ефирни, прозрачни воали. Конрад Сейер проследи с пръст главния път по картата. Наближаваха колело. Полицай Карлсен шофираше, оглеждаше внимателно полята и следваше указанията.

— Сега завий надясно по улица „Гнайс“, после се качваме по склона Шифер, оттам наляво край улица „Фелтспат“. От нея няма изход — замислено изреди Сейер. — Номер пет трябва да е третата къща от лявата страна.

Беше напрегнат. Гласът му звучеше още по-слабо от обикновено.

Карлсен насочи колата към жилищните сгради и мина през „легналите полицаи“. Както и на много други места, пришълците се бяха струпали в район, отдалечен от кореняците. Като изключим указанията за маршрута, двамата полицаи почти не разговаряха. Приближаваха къщата и се опитаха да се стегнат. Дано изчезналото дете да се е прибрало. Вероятно дори седи в скута на майка си, удивено и объркано от цялата олелия. В момента беше един часът, тоест момиченцето се намираше в неизвестност от пет часа. Два часа се в допустимата граница, пет стават твърде много. Безпокойството им растеше като мъртво място в гърдите им, където кръвта не достига. И двамата имаха малки деца в семейството. Карлсен беше баща на осемгодишно момиче, а Сейер имаше внуче на четири години. Мълчанието им бе натоварено с картини. Имаше вероятност да се превърнат в реалност. Точно това мина през ума на Сейер, когато спряха пред ниска, боядисана в бяло къща с тъмносини первази. Беше типична сглобяема къща без собствен характер, но нагиздена като къщичка за игра с декоративни кепенци и светъл ръб на облицовъчните дъски. Градината изглеждаше добре поддържана. Голяма веранда с красиво оформена ограда обикаляше цялата къща. Озоваха се почти на върха на хребета и пред тях се откри гледка към цялото селце, осеяно със спретнати дворове и поля. До пощенската кутия видяха паркирана служебна кола.

Сейер тръгна напред, старателно си избърса обувките на килимчето пред вратата и наведе глава, влизайки във всекидневната. Само за секунда се ориентираха в обстановката. Момиченцето продължаваше да е в неизвестност и вече цареше паника. Майката, едра жена в карирана рокля, седеше на дивана в компанията на полицайка. Сейер почти долови мириса на страх в стаята. Майката полагаше неимоверни усилия да сдържа сълзите си или отчаяните си викове. Затова се задъхваше и при най-незначителното действие. Например, когато се изправи и му подаде ръка.

— Госпожо Албюм — подзе той. — Вярно ли е, че съседите ви са тръгнали да я търсят?

— Да. Взеха и куче — потвърди тя и се свлече на дивана. — Помагаме си, нали сме съседи.

Той се настани на креслото срещу нея и се наведе напред, без да изпуска погледа й.