Карин Фоссум - Не поглеждай назад

Сейер се стъписа и спря. Усети как кожата му побелява, сякаш някой пристегна лицето му с тънка връв.

— Мога да говоря за това, разбира се — отвърна той. — В ситуации, когато е наистина наложително, неизбежно; ако съображенията са по-важни от моите чувства.

Миризмата й, мирисът на косата и кожата й, смесица от химикали и пот; челото имаше почти металически блясък. Зъбният й емайл беше разрушен от лекарствата, стана синкав като обезмаслено мляко. Бялото на очите й бавно пожълтя.

Пред него Скаре стоеше с вдигната глава и не изглеждаше никак смутен. Сейер отдавна очакваше подобна проява. Младият полицай сбърка, прекрачи границата. Няма ли да се извини за нахалството?

— Но никога не си смятал ситуацията за наложителна, нали? — продължи с въпросите Скаре.

Сейер погледна с изумление младия си колега, който вече запряташе ръкавите за борба. Я го виж ти хлапака!

— Не — категорично отсече той и поклати глава. — Досега не се е случвало.

Продължиха по коридора.

— Е — невъзмутимо вдигна рамене Скаре, — какво ти каза госпожа Юнас?

— Съпругът й се скарал на детето. Чула крясъците от кухнята. Вратата на банята се затръшнала, строшила се чиния. Юнас бил доста избухлив. Според нея се самообвинявал за случилото се.

— Всеки би се чувствал така на негово място.

— Ти имаш ли някакви оптимистични новини?

— Горе-долу. Относно раницата на Ани.

— Какво за нея?

— При огледа й се оказа, че е била намазана с някаква мазнина — вероятно за да не останат отпечатъци.

— Да, и?

— Най-сетне идентифицирахме веществото: мехлем със съдържание на смола.

— Имам такъв — изненадано го изгледа Сейер. — За екземата ми.

— Не, с този се лекуват кучешки лапи.

— Юнас има куче — напомни Сейер.

— А Аксел Бьорк има немска овчарка. Ти пък имаш лъв. Само го споменавам — побърза да се оправдае Скаре и задържа вратата. Старши инспекторът мина пред него. Чувстваше се някак объркан.

Аксел Бьорк сложи нашийника на кучето и го пусна да слезе от колата.

Огледа се бързо наляво-надясно, не видя жива душа, прекоси площадката и извади от униформата си универсален ключ. Обърна се още веднъж да провери къде остави колата: на видно място пред главния вход. Оловносиво пежо с кутия за ски на покрива и логото на охранителната фирма на вратата и на капака. Кучето изчака, докато той се суетеше с ключалката. Засега не бе надушило нищо, не го правеха за първи път. Постоянно влизаха и излизаха от колата, от разни врати и асансьори, където имаше хиляди различни миризми. Кучето го следваше като верен другар. То водеше хубав кучешки живот, изпълнен с много движение, разнообразни впечатления и питателна храна.

Цехът изглеждаше тих, изоставен. Тук отдавна бяха преустановили всякаква дейност и сега използваха помещението за склад. Сандъци, кутии и чували стояха наредени от пода до тавана. Миришеше на картон, прах и прогнило дърво. Бьорк включи осветлението. На колана си носеше джобно фенерче. Запали и него и тръгна по дългия коридор. Ботушите му ехтяха глухо по каменния под. Всяка стъпка отекваше в главата му като нещо особено. В тишината се чуваха единствено крачките му. Той не вярваше в Бог, значи само кучето ги чуваше. Ахил го следваше послушно. Бьорк го беше дресирал много добре и не се налагаше да опъва каишката. Кучето не долавяше никаква опасност и крачеше спокойно до любимия си господар.

Приближиха машината — голям валяк. Бьорк се мушна зад желязото и повлече със себе си и кучето. Наниза каишката на стоманен лост, даде му заповед. Кучето седна, но беше нащрек. Из помещението се разнесе позната миризма, станала част от ежедневието им. Но имаше и нещо друго: острият мирис на страх. Бьорк се свлече на пода, чу се само лек звук от плъзгането на найлоновия му работен комбинезон и запъхтяното дишане на кучето. Извади плоска бутилка от джоба си, отви капачката и започна да пие.

Кучето чакаше със светещи очи и наострени уши. В момента нямаше да получи бисквитка, но въпреки това чакаше и се ослушваше. Бьорк се взря в очите му, без да обели дума. Напрежението в тъмния коридор нарасна. Той усети, че кучето го дебне. Самият той също дебнеше четирикракия си спътник. В джоба си носеше револвер.

Халвур изсумтя недоволно. „Тук няма да прехвръкне и пиле“, потиснат си помисли той. Бръмченето от екрана започна да го дразни. Вече не се разнасяше леко жужене, а нескончаем шум като от далечна машина. Преследваше го през цялото денонощие. Халвур се чувстваше почти гол, когато изключеше компютъра и за няколко секунди настъпеше мълчание. После звукът отново се появяваше в главата му. „Изплюй камъчето, Ани — помисли си той. — Говорѝ!“