Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Напротив, има значение — със сподавен гняв възрази Сейер. — Ваше право е да знаете защо е била убита. Може да отнеме време, но ще разбера, дори и да се проточи.

— Да се проточи? — внезапно по устните на Холан се изписа същата горчива усмивка. — Ани бавно се разлага — прошепна той.

— Еди, недей така! — измъчено помоли госпожа Холан. — Нали имаме Сьолви!

— Ти имаш Сьолви.

Той се изправи и потъна навътре в къщата. Никой не го последва. Госпожа Холан вдигна отчаяно рамене.

— Ани беше момичето на татко — тихо сподели тя.

— Знам.

— Страхувам се, че Еди никога няма да бъде същият.

— Така е. В момента се мъчи да се приспособи към новия Еди. Нужно му е време. Вероятно ще му стане по-леко, когато разберем какво се е случило в действителност.

— Не съм сигурна дали ще мога да го понеса.

— Страхувате ли се от нещо?

— От всичко. Какво ли не ми хрумва, като си помисля за езерото.

— Бихте ли споделили някое свое опасение?

Тя поклати глава и посегна към чашата.

— Не мога. Просто въображаеми картини. Ако ги изрека на глас, ще се превърнат в реалност.

— Сьолви като че ли се справя добре? — опита се да я разсее Сейер.

— Тя е силна — решително заяви Ада Холан.

„Силна“, повтори си наум Сейер. Да, вероятно майката се бе изразила доста точно. Може би Ани е била слабата сестра. В главата на Сейер се блъскаха какви ли не обезпокоителни мисли. Ада Холан отиде да донесе захар и сметана. Сьолви влезе във всекидневната.

— Къде е татко?

— Ще дойде след малко!

Госпожа Холан извика силно от кухнята, явно с надежда Еди да я чуе и да се върне. „Не стига, дето изгубиха детето си — помисли си Сейер, — ами и се отдалечават един от друг; семейството започва да прилича на лодка с разхлабващи се заваръчни шевове. По корпуса се появяват черни дупки, нахлува вода, а сега майката се мъчи да пробутва стари фрази и заповеди, за да запълни пробойните и да задържи лодката над водата.“

Тя наля кафе. Сейер не успя да си мушне пръста в дръжката и се наложи да вдигне чашата с две ръце.

— През цялото време говорите за причината — изморено го укори тя. — Все едно убиецът е имал основателна причина.

— Не основателна, но за него достатъчна. Причина, която във въпросния момент го е убедила, че убийството на Ани е единственият изход.

— Значи разбирате тези хора? Дето ги затваряте заради извършени убийства и гадости?

— Иначе нямаше да съм полицай.

Отпи от кафето и се замисли за Халвур.

— Няма ли изключения?

— Твърде рядко.

Тя въздъхна и погледна към дъщеря си.

— Имаш ли някакви предположения, Сьолви? — сериозно попита тя.

Зададе въпроса си тихо, с по-различен тон отпреди, сякаш най-после се реши да проникне през лекомислената й руса глава и да намери отговор, хвърлящ светлина върху случилото се; сякаш се надяваше останалата й жива дъщеря да е по-различна, отколкото си е мислела преди, и да прилича повече на Ани.

— Аз ли? — изненадано я изгледа Сьолви. — Лично аз никога не съм харесвала Фрицнер отсреща. Разправят, че седял в лодка насред стаята и четял по цяла нощ с бира върху специална поставка.

Скаре изгаси повечето лампи в кабинета. Остави само настолната — шейсетте вата образуваха бял кръг над книжата. Принтерът бръмчеше тихо и равномерно, докато изплюваше лист след лист, изпълнени с „Палатино“ — безупречен шрифт, любимият на Скаре. На заден план, някъде в далечината, се отвори врата и някой влезе. Скаре нямаше желание да вдига очи от документите, но точно тогава от принтера падна лист. Наведе се да го вземе, изправи се и с периферното си зрение забеляза движение върху белия лист: бронзова птица върху клонка.

— Къде я намери?! — възкликна той.

— В дома на Ани — отвърна Сейер и седна. — Сьолви е заета да се разпорежда с наследството на сестра си, а тази фигурка изникна от вещите на Ани, увита във вестник. Ходих на гроба на Ескил. Залепна за плочата като ръка в ръкавица. — Сейер вдигна очи към Скаре. — Възможно е да я е взела от някого.

— От кого например?

— Не знам, но ако наистина лично тя се е промъкнала до гроба на Ескил сред мрака и е откъртила фигурката с помощта на някакво сечиво, е постъпила доста нагло.

— Ани не е била нагла, нали?

— Не знам, вече се съмнявам във всичко.

Скаре обърна лампата и тя огря стената. Постояха, загледани натам. Внезапно на Скаре му хрумна нещо, той вдигна птицата, задържа я за клонката и я постави пред лампата, докато тя се люлееше в ръката му. Сянката, образувала се върху осветената стена, заприлича на огромна, пияна патица, която се прибира от купон.