Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Не сте ли го виждали преди?

— Не. Ани не ми разрешаваше да влизам в стаята й, когато не си е вкъщи.

Тя остави птицата върху бюрото, фигурката се олюля, а Сьолви отново се зае с кутията.

— Откога не сте виждали баща си? — съвсем небрежно попита той, докато продължаваше да се взира във все по-леко люлеещата се птица. Умът му работеше на пълни обороти.

— Баща ми ли? — Тя се поизпъчи и го погледна объркано. — Кого имате предвид — баща ми в квартал Адамстюен ли?

Сейер кимна.

— Последно се видяхме на погребението на Ани.

— Сигурно ви липсва?

Тя не отговори. Изглежда Сейер докосна нещо, което тя рядко изваждаше на показ и рядко му обръщаше внимание. Сякаш се опитваше да го забрави, защото й беше неприятно. Сигурно я мъчеше гузна съвест, плод на чужди внушения и забрани, винаги спазвани и приемани от нея без съпротива, защото така и не бе успяла да разбере какво се крие зад тях. В този момент Сейер се почувства малко напорист. Не биваше да се държи безогледно: ще се сближиш по-успешно с хората, ако зачиташ поставените от тях условия, а не като ги притискаш.

— Как наричате Еди? — предпазливо попита той.

— Татко — промълви тя.

— А истинския си баща?

— Баща ми — простичко обясни тя. — От малка му казвам така, и то по негово настояване. Разбиранията му бяха толкова остарели.

Бяха. Като че ли баща й вече не съществуваше.

— Ето я и колата! — с облекчение възкликна тя.

Зелената тойота на семейство Холан сви пред къщата. Сейер видя как Ада слиза на пътеката и поглежда към прозореца.

— Имате ли нещо против да ми дадете птицата, Сьолви?

— Счупената птица ли? — зяпна с почуда тя. — Разбира се, заповядайте.

Озадачена, Сьолви му подаде птицата.

— Благодаря. Не искам да ви притеснява повече — усмихна се Сейер и излезе от стаята.

Пъхна птицата в джоба си и влезе във всекидневната. Застана до стената и зачака.

Птицата, отчупена от гроба на Ескил. В стаята на Ани. Защо?

На вратата пръв се появи Холан. Кимна на Сейер и му подаде ръка с полуизвърнато лице. В изражението му се долавяше непознато досега отчуждение. Госпожа Холан отиде да направи кафе.

— Сьолви ще вземе стаята на Ани — обясни Холан. — Така стаята няма да остане празна, а и ще си имаме занимание. Ще избием стената и ще сложим наново тапети. Чака ни много работа.

Сейер кимна.

— Налага се да ви попитам нещо — продължи Еди Холан. — Прочетох във вестника за осемнайсетгодишен младеж, задържан в предварителния арест. Нали не подозирате Халвур за убийството? Та ние го познаваме от две години. Наистина той не е много общителен и открит, но все пак сме наясно на какво е способен. Не намеквам, че не знаете какво правите, но не можем да си представим Халвур като убиец, изключено е.

Сейер обаче не изключваше подобна възможност. Убийците изглеждат като всички останали хора. Халвур вероятно бе пръснал главата на баща си; бе екзекутирал най-хладнокръвно спящ човек.

— Халвур ли е младежът в предварителния арест? — настоя да узнае Холан.

— Освободихме го — отвърна Сейер.

— Но защо изобщо сте го задържали?

— Видяхме се принудени. Не мога да ви кажа нищо повече.

— „За да не попречите на разследването“?

— Точно така.

Госпожа Холан донесе четири чаши и купа с бисквити.

— Има ли нещо друго?

— Да.

Сейер се обърна към прозореца и затърси с поглед с какво да им отвлече вниманието.

— Засега не мога да ви дам повече информация.

Холан се усмихна горчиво:

— Не, разбира се. Сигурно ние последни ще узнаем какво се случва. Когато го заловите, първо ще съобщите на пресата, а после на нас.

— Не сте прав.

Сейер го погледна право в очите — големи, сиви като на Ани. В момента преливаха от болка.

— Журналистите са навсякъде и имат връзки. Вие четете информация във вестниците, но това не означава, че ние им я осигуряваме. Когато арестуваме някого, ще разберете веднага. Давам ви дума.

— Никой не ни съобщи за Халвур — напомни му Еди Холан.

— Причината се крие в убеждението ни, че не сме заловили истинския извършител.

— Като се замисля — промърмори Холан, — май не ми се иска да разбирам кой е той.

— Какви ги говориш?

Ада Холан донесе кафето и потресена, прониза с поглед съпруга си.

— Вече няма значение. Нещастието е било неизбежно.

— Защо говориш така? — отчаяно попита Ада.

— Защото Ани е щяла да умре така или иначе. Вече няма никакво значение как.

Той заби поглед в празната си чаша, вдигна я и я заклати, сякаш искаше да полее масата с вряло кафе, но за жалост тя бе празна.