Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Нали днес — тъкмо питаше мисиз Крабтрий — пристига новият пансионер?

Мисиз Хобсън потвърди:

— Очаквам го всеки момент.

— Вие ми казахте, че бил французин, нали? Аз обожавам французите!

Доктор Хайд наруши мълчанието си:

— Съмнявам се дали ще обожавате този! Както изглежда, той минава петдесетте и възнамерява да прави проучвания в Британския музей, това не е чак толкова вълнуващо.

Мисиз Крабтрий се размърда на стола си:

— Не мога да разбера какво искате да кажете, доктор Хайд! Не забравяйте, че говорите на една почтена жена!

Уви! Майор Феърчайлд не можеше да изтърпи това.

— Познавал съм много почтени жени! — заяви той, оставяйки рязко чашата си. — Никоя не е прекарвала един час в банята!

Мисиз Крабтрий, която отначало се задъха, бързо възвърна хладнокръвието си.

— Щом това ви е известно — отвърна тя лукаво, — значи сигурно сте ги дебнели скришом… както дебнахте и мен тази сутрин?

— Дебнал! — избухна старият офицер. — Още малко и ще излезе, че съм гледал през ключалката!

— Откровено казано, не бих се заклела, че сте си спестили това!

Майорът отблъсна стола си и само бог знае какво щеше да стане, ако мистър Андреев не бе се проявил като дипломат:

— Горя от желание да ви задам един въпрос, майор Феърчайлд! Онзи ден вие ни казвахте, че когато сте били на гарнизон в Нагпур…

Всички въздъхнаха облекчено и известно време като акомпанимент към мощния глас на майора се чуваше само тракане на вилици и на чаши по чинийките.

Третата пансионерка на мисиз Хобсън — мис Холанд — се възползва от това, за да заеме тихомълком мястото си в края на масата. Тя беше стара мома, която се утешаваше за злочестия си живот, като пишеше приказки за детски вестничета и прибираше загубени котки, които я напускаха до една с еднаква неблагодарност.

— Може би сега ще науча кой е ставал посред нощ и е прекарал час и половина в малкия салон да пуши цигари? — обади се мисиз Хобсън, когато майорът, измъчван от глада, реши да прекъсне своя разказ, който гъмжеше от бенгалски тигри и отровни змии.

Строгият ѝ поглед обхождаше масата. Всички бяха тук с изключение на мис Поутър, вече разпитана, и на професор Лала-Пур, който рядко ставаше преди десет часа.

Усмихнатият мистър Колинс се престраши:

— Призна… признавам се за виновен! Аз… Смятах, че няма да събудя ни… никого!

— Значи вие сте били? — констатира студено мисиз Хобсън. — Можете да бъдете горд, че ме уплашихте! Мислех да сляза, но… — Тя се изчерви. — …бях по нощен тоалет и всеки момент очаквах да ви видя да се качвате. Какво ви беше прихванало?

— Задухът не м-ми… д-даваше да м-м… мигна. Тогава…

— Но аз ви казах лек за това! Достатъчно е, преди да си легнете, да сложите на корема си студена кърпа и да спите по корем.

— От сп… спането по к-корем сънувам ко… кошмари!

Ала мисиз Хобсън държеше да има последната дума:

— Защото преяждате!

— Тук сте несправедлива! — намеси се мистър Андреев. — Гответе ни по-лошо, мисиз Хобсън, и ще ядем по-малко!

След като той изрече това, на входната врата се позвъни.

— А, ето го мистър Джекил! — каза доктор Хайд, изпреварвайки по този начин някоя невинна шега по адрес на пансиона „Виктория“ 22 22 В повестта на Р. Л. Стивънсън „Странната история на доктор Джекил и мистър Хайд“ главният герой, лекарят Джекил, изнамира екстракт, с помощта на който от време на време се превръща в друга личност — мистър Хайд, лош и жесток човек. — Б.пр. .

— Мисля, че е по-скоро мосю Жюли! — рече мисиз Хобсън.

Тя стана и всички чуха как посреща във вестибюла някакъв посетител, който говореше неуверено английски.

Пристигането на „нов човек“ винаги се очаква с интерес където и да било. Тъй че всеки бе вперил очи във вратата, когато мисиз Хобсън се появи отново, придружена от мосю Жюли.

— Позволете ми да ви запозная с моите наематели — каза тя. — Ето мисиз Крабтрий… Мис Холанд… Майор Феърчайлд… Мистър Андреев… Доктор Хайд… Мистър Колинс… Мистър Крабтрий…

Мосю Жюли непрестанно се кланяше, като че съжалява за някакво нещастие, известно само нему. Прошарената му брадичка, оредялата коса, изпъкналите очи, окъселите дрехи — всичко у него беше тъжно.

— Освен това мис Поутър и професор Лала-Пур — довърши мисиз Хобсън. — Тях ще видите на обед.

Тогава мосю Жюли сметна за необходимо да се усмихне и това му придаде отчаян вид.

— Смъртта беше изписана на лицето му! — щеше да заяви същата вечер мисиз Крабтрий пред неговия труп.