Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Откога?

— От четири дена. Исках да ви кажа, но…

— Да, забравили сте! — Гласът на мисиз Хобсън омекна: — Изглежда добро момче.

— Добро и хубаво, мадам, както можете сама да видите! Всички момичета лудеят по него!

Мисиз Хобсън постави снимката отново на тоалетната масичка и взе обувките на мистър Андреев, които бе сложила до „спомена от Брайтън“.

— Достатъчно, Мери! — каза тя строго. — Давам ви десет минути да станете и да се облечете.

Към седем часа най-ранобудните пансионери започнаха да дават признаци на живот, а в осем из цялата къща се разнесе апетитна миризма на пържена сланина.

Първият — по-скоро първата, която слезе, беше мис Поутър. С пола от туид, с поло-пуловер, ниски обувки и открито лице, тя представляваше типично модерно момиче, за което работата е спорт.

— Добър ден, мисиз Хобсън! — каза тя весело. — Добре ще е да се качите на горния етаж. Настояват непременно да отидете…

Мисиз Хобсън никак не обичаше мис Поутър. Освен че откриваше в действията ѝ повече разум, отколкото сърце, тя не можеше да не вижда в нейно лице и съперничка, способна да засенчи с младостта си и най-редките добродетели.

— Така ли? — отвърна тя, без да бърза. — Кой?

— Мисиз Крабтрий и майор Феърчайлд. Тя е в банята и не иска да излезе оттам. А той е отвън и иска да влезе. В името на истината трябва да добавя, че псува като хамалин!

Но тази мрачна картина, изглежда, не направи ни най-малко впечатление на мисиз Хобсън:

— Не искам да се меся! Мисиз Крабтрий е способна да се защити сама.

И се върна на въпроса, който я занимаваше от събуждането ѝ:

— Да не би случайно да съм чула вас да ставате посред нощ?

— Не, боже мой! — отвърна мис Поутър. — Аз не познавам по-добро сънотворно от „Статистики в помощ на икономическата история след войната“ от Дж. К. Браун. А тъй като снощи прочетох три страници от нея…

Мисиз Хобсън свъси вежди:

— Значи ли това, че сте заспали и сте оставили лампата да свети?…

— Да. Но успокойте се! Вроденото ми чувство за пестеливост ме подтикна да я угася след десет минути… Ах, ето го и мистър Крабтрий! Кой пожъна победата накрая?

Мистър Крабтрий беше дребен плах човечец — „и лукав“, твърдеше майор Феърчайлд, — подчинен изцяло на жена си. Макар и плешив и избръснат, той приличаше на гном, отвлечен от гората.

— Добър ден, мисиз Хобсън! Добър ден, мис Поутър! — каза той, заемайки тихомълком мястото си.

— Е? — настояваше мис Поутър. — Все още не сте ни отговорили.

— О, вярно! Извинявайте… Майорът сигурно е вдигнал обсадата.

— Така си и мислех! — възкликна мис Поутър. — Впрочем, мисиз Хобсън, какво мислите за последната ми находка?… „Пишете без грешки. Пишете с автоматичната писалка X. С. Котли!“

Мис Поутър работеше в рекламния отдел на ИБС и всеки ден представяше на всички по някоя реклама за преценка.

Мисиз Хобсън нема време да отговори. Двама мъже — доктор Хайд и мистър Колинс — тъкмо бяха влезли в трапезарията. Докторът беше едър и накуцваше. От пръв поглед личеше, че е мълчаливец и мизантроп. Вторият, по-дребен, имаше съвсем кръгло лице, върху което усмивката сякаш беше вечна. Още веднъж поздрави и всички се разприказваха.

Пристигналите последни обаче участваха малко в разговора, като единият се изразяваше едносрично, а другият пелтечеше силно.

— Осем часът и двайсет минути! — възкликна внезапно мис Поутър. — Трябва да бягам!

Когато входната врата се затвори подире ѝ, на стълбата настъпи голяма суматоха и три нови лица прекрачиха прага на трапезарията. Мисиз Крабтрий, пъргава и трътлеста, вървеше начело, следвана отблизо от висок слаб мъж с дързък профил, светли очи и побеляваща по слепоочията черна коса. Майор Феърчайлд, червендалест, с налято от кръв лице, завършваше шествието.

— Охо!… Мистър Андреев…

Мисиз Хобсън вече се бе изправила?

— С овесена каша ли ще започнете или…?

Мистър Андреев улови ръката на домакинята като скъпоценно украшение и я поднесе към устните си:

— Нищо не искам, мисиз Хобсън, само ви моля да не ставате! Аз сам ще поръчам на Мери.

Мистър Андреев не претендираше за никакво роднинство, близко или далечно, с царя на цяла Русия, никога не бе искал да му готвят борш и ако се случеше да си подсвирква някаква мелодийка, тя не беше „Черни очи“, а нещо по-просто: „Lazy bones“ 21 21 Мързелан, лентяй (ангд.). — Б.пр. . Въпреки това беше славянин до мозъка на костите.

Той влезе във вестибюла, плесна с ръце, каза две думички на Мери, галейки я по брадичката, и като се върна, седна от дясната страна на домакинята. Всичко това извърши с танцуваща елегантност, която очарова женската половина.