Алисън Бренан - Опасна близост

Той се успокои.

– Добре го каза. Приятни сънища – рече тя и излезе.

Арън се облегна на вратата, допря чело до гладкото, хладно дърво и протегна пръсти към любовта на живота си.

Джоана.

В действителност беше още по-красива. Положи неимоверни усилия да не я прегърне, задържи и никога да не я пусне., Джоана.

Тя му донесе храна – приготвена с обич яхния от собствените ѝ ръце. Арън се обърна и погледна обилното ядене, нарязания хляб, кафето, сметаната и захарта. Не беше вкусвал сметана и захар от години. Имаше късмет, ако му дадяха хладката помия, която наричаха кафе в "Куентин".

Гласът ѝ.

Лиричен. Прекрасен. Като нея.

Дядо ѝ го нарече синко. Вече го смяташе за член на семейството.

Арън можеше да бъде щастлив тук. Заслужаваше дълъг и щастлив живот и Джоана щеше да му го даде.

Никога нямаше да си тръгне.

Защо бе повярвал, че Ребека е единствената му истинска любов? Беше очевидно, че Джоана е родена за него. Всичко случило се през последните две години го водеше към нея.

Ако Линкълн Барне не беше в съседната килия, Арън нямаше да научи за Джоана.

Ако не беше станало земетресението и ако той не беше на подходящото място в двора в подходящия момент, нямаше да бъде свободен да я намери.

Ако беше тръгнал от Айдахо фолс трийсет минути по-късно, нямаше да успее да мине, преди лавината да падне.

Беше му предопределено да бъде с Джоана. Завинаги.

Донесе раницата си от камионетката, защото там бяха най-ценните му притежания.

Трите книги, които открадна от библиотеката.

Снимката ѝ.

И пистолетът.

Арън отвори "Дръж се естествено" и започна да чете от първата страница.

ДрейсДъглас погледна мъжа под капака на колата ѝ и си помисли, че ако отново закъснее за работа, ще убие някого."

В такива дни шерифът Тайлър Макбрайд искаше да си бъде у дома в Тексас.

Той приключи телефонния разговор с Бюрото по управление на земята.

– Няма изненади, но Стогодишната долина е изолирана. Може да се отиде само с моторна шейна, при това едва след като бурята премине.

Почти всяка зима голяма част от Стогодишната долина на изток от Дилън, Монтана, беше непроходима за превозни средства, но собствениците на ранчо и местните жители можеха да се грижат за себе си.

Тайлър се тревожеше повече за брат си, който беше на бойскаутски лагер някъде в природния резерват "Ред Рок". Бурята се беше разразила по-бързо, отколкото очакваха, и нямаше начин да се върнат, докато не преминеше.

И синът му беше там. Джейсън настоя да отиде, въпреки че не беше скаут и не бе преспивал повече от една нощ в лагер насред дивата пустош. И Уайът го нави, да го вземат мътните. Джейсън беше градско момче и не беше подготвен за такова време.

– Хората там са подготвени – отбеляза помощник-шерифът Били Гросман.

– Групата на Уайът е там горе – промълви диспечерката Бони Уорън.

– По дяволите, Тайлър, съжалявам. Не помислих за Уайът и Джейсън.

Той кимна.

– Говорих с Уайът сутринта. Закле се, че виелицата ще се развихри утре и ще стигнат до Лейквю.

Той не даде воля на гнева си. Уайът беше арогантен, наперен всезнайко.

– Никой не я очакваше толкова скоро – обади се Бони, миротворката.

Това не утешаваше Тайлър. Неговият син беше там пи минусоните температури и нулевата видимост. Нямаше значение. Че доведеният му брат и водач на скаутите е прекарал голяма част от живота си на този терен.

Тайлър би дал всичко, за да се върне в Тексас. Можеше да се справи с торнадо. Ураганът идваше и си заминаваше и човек трябваше да се оправя с последиците. Но трийсет сантиметра сняг за една нощ? В Тексас щеше да бъде пет-шест сантиметра и да се стопи за една седмица.

Монтана не беше Тексас, въпреки необятното небе.

– Свържи се с Уайът по радиостанцията – рече Тайлър и Бони се втренчи в него. – Моля те – добави той.

Забрави добрите си обноски. Уайът събуждаше най-лошото в него.

Детството им не беше традиционно. Баща им беше властен и отмъстителен и нещата се влошиха, когато майката на Уайът взе сина си и се премести в Боузман, Монтана. Тогава Уайът беше на девет, а Тайлър – на осем. Тайлър не обвиняваше Гейбриела. Баща му я беше принудил да се грижи за незаконния син от любовницата му.

Тайлър не помнеше майка си. Тя загина в автомобилна катастрофа, когато той беше на две години. Ако затвореше очи и се съсредоточеше дълго, понякога усещаше уханието на парфюма ѝ с лек аромат на цветя. Вероятно беше плод на въображението му, но му харесваше да мисли, че споменът е реален.