Алисън Бренан: Опасна близост

Карл съблече мокрото яке на Милър и го настани на пейката в антрето.

– Трябва да свалим ботушите – рече Джо и коленичи пред него. – Къде заседна камионетката ви? – Тя издърпа единия ботуш. Чорапите му бяха мокри и леденостудени.

– Ще донеса сухи дрехи – предложи Портър.

– П-преди час. Спря и не искаше да продължи. Колелата се въртяха на празни обороти. И после бързо се мръкна.

– Вървял си цял час, синко? – учуди се Карл.

– Виелицата се разрази бързо.

– Така е – съгласи се дядото.

Джо събу ботушите и чорапите на госта.

Кучето се опита да завре муцуна в тях.

– Долу, Бъкли – заповяда тя и кучето послушно легна на пода. Ако някое животно можеше да се мръщи, това беше Бъкли. Искаше да помага. Джо го потупа по гърба, когато кучето захапа ръкавиците на Милър.

Трикси, сестрата на Джо, донесе голяма чаша кафе. Майчинските ѝ инстинкти заработиха с пълна сила. Портър донесе дрехи.

– Заповядайте чаша горещо кафе – рече Трикси.

Джо затопли с дъха си лявата ръка на госта, а дядо й се зае с дясната. Бяха студени, но нямаше следи от измръзване. Джо беше член на доброволния спасителен екип от четиринайсетгодишна, с изключение на десетилетието, прекарано в Калифорния.

– Нуждаете се от гореща вана.

Портър нахлузи топли чехли на краката на Милър.

– С Карл ще ви настаним в стаята ви.

– Ще донеса топла храна – добави Трикси.

Милър гледаше само Джо, сякаш тя беше единственият човек в стаята. Това я накара да се почувства малко неудобно, но бързо се овладя. Човекът беше почти премръзнал.

– Видяхте ми се като ангелспасител, когато се приближихте към мен – каза той. – Не знам как да ви се отблагодаря. Ако не ме бяхте намерили... С всяка крачка ставаше все по-трудно. Помислих, че светлината е мираж.

– Благодарете на Бъкли – отвърна тя и отново погали кучето. Бъкли се размърда, когато се озова в центъра на вниманието, и положи топлото си тяло върху краката на Милър. – Смятам, че бързо ви доведохме вътре. Не сте стояли навън достатъчно дълго, за да премръзнете, и не виждам признаци на хипотермия, но е добре, че бяхте наблизо.

Портър кимна.

– Преди две години двама студенти се изгубиха в северния край на Долината. Премръзнаха до смърт в колата си. Заспали и не се събудиха.

Той извика Бъкли да стане от краката на господин Милър и после двамата с Карл помогнаха на госта да се изправи.

– Ще го настаним в първата стая, Джо.

– Ще стопля яхнията – рече Трикси и отиде в кухнята.

Джо взе ботушите, якето, ръкавиците и чорапите на господин Милър и се зачуди защо е с джинси в студената зима. Бурята наистина се беше разразила бързо, но се надяваше, че гостите знаят какво може да им се случи и Милър е трябвало да сложи скиорски екип в багажа си.

Тя мина през кабинета и прегледа книгата за гости. Джон Милър се беше обадил предишната седмица и си беше запазил стая.

Лос Анджелис.

Това обясняваше всичко. Вероятно за пръв път идваше по тези места. Трикси беше приела регистрацията. Почеркът беше нейният. Обикновено питаше дали гостът има опит в зимни условия и знае какво да очаква. През лятото имаха помощници, но през зимата идваха малко хора. Карането на ски и моторни шейни в Стогодишната долина бяха съвсем различни преживявания, отколкото повечето туристи очакваха. Само най-опитните се осмеляваха да ходят там.

Тя отиде в кухнята. Трикси приготвяше поднос. Бъкли изприпка покрай нея и влезе в сервизното помещение, където беше леглото му.

– Още десетина минути и щяхме да намерим трупа му утре сутринта или през пролетта, като се има предвид колко сняг е наваляло – отбеляза Джо.

Трикси се намръщи и крадешком погледна по-голямата си сестра.

– Говориш така, сякаш той е виновен.

– Не съм толкова груба.

– Нямах предвид това.

Джо невинаги знаеше какво има предвид Трикси. Между тях все още се усещаше напрежение, откакто Линкълн уби Кен, но тя правеше всичко възможно да го разсее. Сестра ѝ не беше виновна, че бившият ѝ приятел е нарушил ограничителната заповед и я е открил.

– За теб Монтана е ясно синьо небе сутрин и после изведнъж – буря. Човекът е от Лос Анджелис и вероятно не съзнава колко бързо се променя времето тук.

Трикси сбърчи нос, но нищо не каза. Джо често се чудеше, че тя и сестра ѝ, които бяха израснали в хижата с едни и същи родители, са толкова различни. Там беше домът на Джо, а Трикси предпочиташе да е другаде.

Допреди четири години.

Джо прогони мислите за миналото.