Алисън Бренан: Опасна близост

– Да – измърмори Дъг, докато пиеше газирана вода. – Благодаря.

– Ще дойдеш ли с нас в Дилън или ще отидеш да видиш хлапето си?

О'Брайън се намръщи.

– Още не мога да се върна. Ченгетата са там. Трябва да се крия и да чакам, докато престанат да ни търсят. След това ще отида при дъщеря си.

– Тогава разбираш, че това е моето момиче и моите правила.

О'Брайън кимна.

– Абсолютно. Кога тръгваме? – Той седна на свободния стол и взе сандвича си.

– Утре сутринта преди разсъмване. – Лицето на Арън беше безизразно. През деветте години в затвора беше научил много неща – и че нещо в Том О'Брайън не беше наред, но не можеше да определи какво.

– Ами бурята, за която съобщиха по новините? – попита Дъг.

Арън махна с ръка, за да прогони безпокойството му.

– Ще я изпреварим. Пък и въпреки че е студено, е ясно. Тази вечер се виждат милиони звезди.

О'Брайън и Дъг продължиха да се оплакват от студа. Арън слушаше, без да казва нищо. Имаше нещо в очите на О'Брайън. Беше познато, но той не знаеше защо. Видя го за пръв път, когато го преместиха миналата седмица и си бяха разменили само една-две думи до земетресението.

В затвора беше най-добре да не разговаряш с непознати.

Но... чувството за нещо хищническо остана. Арън нямаше да се обръща с гръб към О'Брайън.

"След по-малко от двайсет и четири часа ще бъда с Джоана. И най-после ще намеря покой."

Джо се беше върнала в Стогодишната долина преди четири години специално заради тишината и спокойствието и с надеждата да намери начин да продължи да живее след убийствата на Кен и Тими.

Понякога обаче самотата в Долината беше още по-болезнена. Затова се залавяше да проверява генератора и да върши нещо, за да се разсейва.

Облаците се бяха сгъстили и натежали след един от най-красивите изгреви, които беше виждала през живота си в Стогодишната долина в Монтана. Силната буря докара сняг. Валеше от обяд и снежната покривка беше двайсеттрийсет сантиметра. Беше почти тъмно, въпреки че до залез слънце оставаха двайсетина минути. Тя отиде да провери дали генераторът работи добре. Имаха два генератора – основен и резервен в случай на повреда в първия. Толкова навътре в Долината нямаше електричество. Когато се премести в Калифорния, след като се омъжи за Кен, някои хора не вярваха, че е израснала на място в Америка, където няма електричество и използват генератор.

Вятърът разпръсна снега около нея и я блъсна. Джо отвори вратите на бараката с генератора.

Всичко беше наред за предстоящата нощ.

Наветият от вятъра сняг почти беше заличил следите ѝ, но тя се хвана за перилата, тръгна нагоре по стъпалата и повика Бъкли, двегодишния санбернар. Всички в Долината имаха кучета за по-безопасно. С острото си обоняние кучетата предупреждаваха за приближаваща се опасност – мечки гризли, лосове или вълци.

– Бау! Bay! Bay!

Лаенето беше развълнувано и това означаваше, че идва човек. Ако надушеше диво животно, Бъкли беше дресиран незабавно да отиде при стопанина си и да изръмжи предупредително.

– Бъкли! – извика Джо и докосна флакона със спрей против мечки, закачен на колана ѝ. Вихрушката ѝ пречеше да види кучето и какво го е развълнувало.

Някакво движение привлече вниманието ѝ. Отначало помисли, че е лос, но хищникът не беше четириног. Беше човек и се бореше в снега. Нямаше да го забележи, ако прожекторите не бяха включени. Бъкли обиколи около краката ѝ и отново излая.

– Хей! – извика Джо и се приближи до човека.

Беше се увил в скиорско яке и имаше маска на лицето, но носеше джинси. "Кретен" – помисли си тя, но после реши, че не е честно. Сдържа ироничната си забележка и го покани да влезе. Мъжът сигурно беше премръзнал. Зъбите му тракаха.

– Елате. Ще ви стоплим. – Тя го прегърна през кръста. Усети, че тялото му трепери, докато му помагаше да измине последните метри до стълбите на верандата. Бъкли хукна пред тях и залая пред вратата. Непознатият се хвана за перилата. Едва влачеше краката си. Беше с ботуши, но нямаше апрески и мокрият сняг беше влязъл вътре.

Кучешкият лай докара Портър до вратата, преди Джо да отвори. На черното му лице се изписа загриженост. Той помогна на мъжа да влезе в преддверието.

– Карл! – извика Портър и дядото на Джо, висок, слаб, белокос, осемдесетгодишен старец, изскочи от стаята си.

– Имам рррезервация – смутолеви непознатият.

– Ти ли си Джон Милър? – попита Карл.

Човекът кимна.

– К-камионетката ми заседна в снега.