Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Е, значи това е домът ви.

— Наемател съм — поясних и долових отбранителната нотка. — На госпожа Палуса, но тя се премести в Айдахо. Повечето вещи са нейни, по-точно на покойния господин Палуса.

Млъквай, Марлоу, дрънкаш глупости!

— Имате и пиано — отбеляза Клеър.

Стоеше в ъгъла, старо пиано „Щайнуей“. Толкова бях свикнал с присъствието му, че бях престанал да го забелязвам. Тя прекоси стаята и вдигна капака.

— Свирите ли? — попитах.

— Малко — отново лекичко се изчерви тя.

— Изсвирете ми нещо.

Извърна се към мен и ме изгледа сепнато.

— О, не мога.

— Защо не?

— Ами би било малко… пошло. Освен това не съм достатъчно добра, за да свиря пред публика. — Затвори капака. — Пък и най-вероятно не е акордирано.

Отпих от уискито си.

— Да поседнем — поканих я. — Канапето не е толкова недружелюбно, колкото изглежда.

Седнахме. Тя кръстоса крака и облегна чашата на коляното си. Почти не беше близнала уискито. В далечината зави полицейска сирена. Запалих цигара. Има мигове, когато сякаш са те завели на ръба на скала и са те изоставили там. Прокашлях се, а после се наложи да го направя отново, защото наистина имах нужда. Чудех се откъде е научила адреса ми. Не помнех да съм ѝ го давал — защо изобщо да го правя? Почувствах се неловко. Може би заради онова зейнало пространство отвъд ръба на скалата.

— Знам, че майка ми е говорила с вас — каза Клеър. Отново се изчерви. — Дано да е минало добре. Тя е малко плашеща понякога.

— Допадна ми — признах. — Не бях сигурен откъде е разбрала за мен.

— О, Ричард ѝ е казал, разбира се. Долага ѝ всичко. Понякога имам усещането, че е женен за нея, не за мен. Какво ви каза, ако позволите да попитам?

— Позволявам. Искаше да разбере защо сте ме наели.

— Казахте ли ѝ? — извърна се тя притеснено. Измерих я с леден поглед и не отговорих. Тя сведе очи. — Извинявайте, беше глупаво от моя страна.

Изправих се, отидох до шкафчето с напитките и си налях още една чаша уиски. Не се върнах на дивана.

— Знаете ли, госпожо Кавендиш, малко съм объркан. Може би не трябва да го признавам, но е така.

— Никога ли няма да ме наречете Клеър? — попита тя и ме погледна с великолепните си очи, раздалечила мъничко своите примамващи за целувка устни.

— Опитвам се — уверих я.

Извърнах се и закрачих досущ като Бърни преди малко. Клеър ме наблюдаваше.

— Какво ви обърква? — попита тя накрая.

— Не мога да проумея. Не знам какво да мисля. Защо искате да открия Нико Питърсън? Защо сте толкова загрижена? От малкото, което узнах за него, изобщо не ми се струва ваш тип. А дори да сте били луда по него, не сте ли се разочаровали поне мъничко, че ви е измамил, инсценирайки смъртта си? Защо изобщо е трябвало да го прави? Защо му е да изчезва?

Отново застанах пред нея и я изгледах отгоре. Забелязах, че кокалчетата на ръката, с която държеше чашата, са побелели.

— Госпожо Кавендиш, трябва да ми помогнете, ако искате да продължа да го търся и да започна да ви наричам Клеър.

— С какво да помогна? — попита тя.

— С каквото се сетите.

Тя кимна разсеяно и отново огледа стаята.

— Имате ли семейство? — попита.

— Не.

— Родители?

— Вече ви казах, не. Изгубих ги много рано.

— Братя и сестри? Дори братовчеди?

— Може би имам братовчеди. Не поддържаме връзка.

Тя поклати глава.

— Жалко.

— Защо да е жалко? — попитах и гласът ми изведнъж одрезгавя от гняв. — За вас самотният живот е нещо невъобразимо. Вие сте като онези лъскави туристически кораби, по които отвсякъде пъплят моряци, стюарди, инженери и разни типове с колосани униформи и ширити по фуражките. Нуждаете се от целия този персонал, да не говорим за красивите хора, издокарани в бяло, които играят на какво ли не по палубите. Обаче забелязвате ли малката лод­чица с черно платно, отправила се към хоризонта? Това съм аз. И съм щастлив, че съм там.

Тя остави чашата си върху ръкохватката на канапето, увери се, че няма да падне, и се изправи. Бяхме само на няколко сантиметра един от друг. Тя вдигна ръка и докосна с пръсти раната на бузата ми.

— Толкова е топла — промърмори, — клетата ви кожа, цялата гори.

Виждах сребърните точици по ирисите на черните ѝ очи.

— В тази къща има ли легло? — попита тя тихо. — Госпожа Палуса ще има ли нещо против двамата с вас да полегнем за малко?

Тази вечер адски често се налагаше да се прокашлям.

— Сигурен съм, че няма — отвърнах дрезгаво. — Пък и кой ще ѝ каже.

Върху нощното шкафче в спалнята имаше лампа с изрисуван с рози абажур. Беше изпълнено грубовато, от аматьор. Канех се да се избавя от тази чудесия, но така и не го направих. Не че особено държах на нея. Беше кич подобно на много други вещи, с които госпожа Палуса бе натъпкала къщата си. Тя събираше джунджурии. Или по-точно ги трупаше — беше натрупала всички тези боклуци и сега аз нямаше какво да ги правя. Не че ги забелязвах особено. Повечето отстъпваха някъде на заден план и почти не им обръщах внимание. Лампата обаче бе последното, което виждах нощем, когато я изключвах, и в мрака образът ѝ за дълго оставаше отпечатан дълбоко в очите ми. Какво беше казал Оскар Уайлд за тапета в стаята, където умирал? „Един от двама ни трябва да си отиде.“