Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Попитах те.

— Но не наистина заинтригувано.

Тя застана с лице към мен и ме изгледа спокойно.

— Добре тогава. Какво ти каза?

— Немного — ухилих се.

Не отвърна на усмивката ми.

— Нима?

— Обясни ми как се правят парфюмите. И ми разказа за баща ти, как е загинал.

— Жестока история.

— Една от най-жестоките. Тя е корава жена, след като е успяла да превъзмогне нещо такова и да постигне всичко това.

Клеър леко стисна устни.

— О, да, корава е, и още как.

— Харесваш ли я?

— Не мислиш ли, че зададе достатъчно въпроси за една нощ?

Вдигнах ръце.

— Имаш право, така е. Просто…

Тя чакаше.

— Е? Просто какво?

— Просто не знам дали да ти имам доверие.

Клеър се усмихна студено и за миг съзрях у нея майка ѝ, коравата ѝ майка.

— Направи облога на Паскал — посъветва ме.

— Кой е Паскал?

— Французин. Живял е отдавна. Философ в известен смисъл. — Тя излезе в хола. Последвах я. Бях бос. Клеър взе чантата си и се обърна към мен. Беше пребледняла от гняв. — Как може да твърдиш, че не ми вярваш? — попита тя и кимна към вратата на спалнята. — Как можеш след това?

Отидох да си налея още едно уиски, застанал с гръб към нея.

— Не казах, че не ти вярвам, казах, че не знам дали да ти вярвам.

Думите я вбесиха толкова, че тропна с крак. Пред очите ми изникна Лин Питърсън на входа на къщата на брат ѝ, която направи същото, но по различна причина.

— Знаеш ли какъв си? — попита Клеър. — Педант. Знаеш ли какво означава „педант“?

— Селянин, който фъфли?

Измерваше ме с пламтящ поглед. Кой да допусне, че очи с такъв цвят са способни да горят така?

— За комедиант обаче не ставаш.

— Извинявай — казах. Сигурно не прозвуча както ми се искаше. — Ще ти донеса палтото.

Отворих ѝ вратата. Тя остана на мястото си, продължи да ме гледа гневно и едно мускулче на челюстта ѝ се набразди.

— Сега съзнавам, че съм сбъркала за теб — каза.

— В какво отношение?

— Мислех, че си… О, няма значение.

Пъхна ръце в джобовете на сакото си. Можех да я накарам да се обърне, можех да я прегърна, можех да ѝ се извиня, и то така, че да не оставя съмнение в искреността си. Защото наистина съжалявах. Идеше ми да се прехапя езика. Тя беше най-прекрасното нещо, което се бе случило в живота ми досега, по-прелестно от Линда Лоринг, обаче заради голямата си уста подлагах на съмнение благонадеждността ѝ и пусках евтини шеги. Такъв си ти, Марлоу — индианец, който изхвърля перла, струваща повече от богатствата на цялото му племе.

— Виж, нещо се случи днес — казах.

Тя отново се извърна към мен, внезапно разтревожена и бдителна.

— Така ли? Какво?

Разказах ѝ, че съм ходил в къщата на Питърсън, че Лин е дошла, докато съм претърсвал, че после са пристигнали мексиканците, и всичко останало. Карах кратко и по същество. Докато говорех, тя не откъсваше поглед от устата ми, все едно четеше по устните.

Щом приключих, не помръдна, само бавно примигна.

— Но защо? — попита безжизнено. — Защо не ми каза всичко това по-рано?

— Случваха се други неща.

— Боже! — Замълча, клатейки глава. — Не те разбирам. През цялата вечер, докато… — махна тя безпомощно с ръка — … спалнята, всичко това… как си могъл да не ми кажеш… да го скриеш от мен?

— Нищо не съм крил — отвърнах. — Това, което се случи помежду ни, ми се стори по-важно.

Тя отново поклати глава ядосано и недоумяващо.

— Кои бяха тези мексиканци? — попита.

— Търсеха Нико. Останах с впечатлението, че у него има нещо тяхно — пари, допускам. Знаеш ли нещо по въпроса?

Тя отново махна с ръка, този път нетърпеливо и пренебрежително.

— Не, разбира се. — Отново плъзна отчаян поглед из стаята, после погледна мен. — Това ли се случи на лицето ти? Мексиканците ли ти го причиниха?

Кимнах. Тя се замисли, мъчеше се да навърже нещата, да ги проумее.

— И сега Лин е при тях. Ще я наранят ли?

— Доста страховита двойка са — отговорих.

Тя закри устата си с ръка.

— Боже! — повтори с едва чут шепот. Идваше ѝ прекалено, не можеше да го възприеме. — А полицията дойде ли?

— Да. Един познат от шерифството. Тъкмо си тръгваше, когато ти пристигна.

— Бил е тук? Каза ли му за мен?

— Не, разбира се. Той няма представа коя си и за кого работя аз. И никога няма да узнае, освен ако не ме призове пред голямото съдебно жури, а той няма да го стори.

Тя отново примигна още по-бавно отпреди.

— Страх ме е — промърмори. Ала в гласа ѝ освен страх долавях и някакво озадачение, озадачението на човек, който не може да проумее как се е забъркал в такава каша.