Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Няма причина да се страхуваш — успокоих я. Опитах да докосна ръката ѝ, но тя бързо я отдръпна, като че ли пръстите ми щяха да изцапат ръкава ѝ.

— Вече трябва да тръгвам — каза студено и се извърна.

Поех подире ѝ по стъпалата от секвоя. Леденият повей, който се носеше от нея, като нищо можеше да образува ледени висулки по веждите ми. Клеър се качи в колата, затръшна силно вратата и запали двигателя. Отпраши насред облак от изгорели газове, които влязоха в устата ми и опариха ноздрите ми. Качих се по стълбите и за пореден път се прокашлях. Браво на теб, Фил, казах си отвратено, браво на теб.

Оставаха ми още няколко стъпала, когато телефонът звънна. Който и да беше толкова късно, надали се обаждаше с радостна вест. Добрах се до телефона точно когато престана да звъни. Изругах.

Много ругая, когато съм сам вкъщи. Това придава някак по-човешки облик на къщата, не знам защо.

Допих питието си, отнесох чашата в кухнята заедно с чашата на Клеър, измих ги и ги обърнах върху цедилника да съхнат. Бях изморен. Лицето ме болеше, а барабаните отново думкаха в тила ми.

Още се хвалех горчиво за чудната работа, която бях свършил с Клеър тази нощ, когато телефонът отново звънна. Беше Бърни Олс. Някак знаех, че ще е Бърни.

— Къде си, по дяволите? — изръмжа той. — Реших, че си мъртъв.

— Излязох за малко да се полюбувам на звездите.

— Много романтично. — Замълча. — Намерихме жената.

— Лин Питърсън?

— Не. Лана Търнър.

— Разкажи ми.

— Ела тук и виж сам. Водохранилище Енсино. Ела по Енсино Авеню и завий надясно, като видиш табела „Влизането забранено“. И си донеси ароматни соли — грозна картинка е.

Шофирах с отворен прозорец. Хладният нощен въздух милваше подутата ми буза, но не беше толкова нежен, колкото пръстите на Клеър Кавендиш по-рано, преди да съсипя всичко и тя да си тръгне в мрака гневна и уплашена. Не можех да избия от главата си мисълта за нея. И толкова по-добре, защото така не ми се налагаше да мисля за сестрата на Нико Питърсън и за онова, което най-вероятно я очакваше във водохранилището. Освен това не изгарях от желание да разсъждавам над сериозната грешка, която бях допуснал, като бях ядосал двамата мексиканци. Ако не го бях сторил, ако бях запазил хладнокръвие и бях намерил начин да ги залъжа, може би щях да им попреча да отвлекат жената. Малко вероятно, но не невъзможно. Щях обаче да се терзая по този въпрос друг път, не сега.

Енсино не беше далеч, но макар че улиците бяха празни, аз се влачех бавно, защото не изгарях от нетърпение да пристигна. Тери Ленъкс живееше в Енсино, в голямо имение с къща в псевдоанглийски стил, което заемаше няколко акра имот. Това беше по времето, когато съпругата му все още бе жива и той отново се беше оженил за нея — двамата се събраха два пъти, което вероятно вещаеше двойна доза неприятности.

Тери все още ми липсваше. Самият той беше цяло бедствие, но ми беше приятел, а в този свят, в моя свят, това е рядкост — аз не се сприятелявам лесно. Чудех се къде ли е той сега и какви ги върши. Последното, което чух — че е в Мексико и харчи парите на покойната си съпруга. Надали беше останало много, като знам как харчеше Тери. Обещах си скоро да изпия във „Викторс“ един гимлет в негова чест. Преди с Тери все там ходехме, а после, когато го мислех за мъртъв, отидох един-два пъти и вдиг­нах чаша в негова памет. За известно време Тери заблуди всички ни.

Бях толкова изморен, че едва не се блъснах в табелата „Влизането забранено“. Завих надясно и веднага забелязах светлините отпред. Имаше две патрулки, паркирани с муцуните една срещу друга отстрани на пътя, там беше и очуканият шевролет на Бърни, и линейката с отворена задна врата, от която струеше светлината. Странна сцена по тези безлюдни места, под подобните на стражи борове.

Спрях и когато излязох от колата, гърбът ми за малко да се скове — толкова се бях схванал от шофирането. Закопнях за леглото си, дори без Клеър Кавендиш в него. Стар съм вече за тези работи.

Бърни стоеше близо до някакъв тип с бяла престилка — или санитар, или от хората на патолога. В краката им имаше нещо с формата на тяло, покрито с одеяло. Бях запалил цигара, но сега я пуснах на земята и я настъпих. След няколко крачки се върнах, за да се уверя, че е угаснала. Едно е да подпалиш Западен Холивуд, както ме беше предупредил, че може да направя, старецът от улицата на Нико Питърсън, но Енсино беше друга работа. Пожар в Енсино щеше да отвори огромна дупка в капитала на половината застрахователни компании в Лос Анджелис и отвъд. Къщата на Тери Ленъкс — или по-точно къщата на съпругата му — струваше сто хиляди и повече. Притесненията ми бяха напразни обаче — почвата беше подгизнала след скорошния дъжд и всичко миришеше на влага и на смола.