Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Ще ми се обадиш, ако патрулките ти се натъкнат на нещо, нали? — попитах.

— Защо да го правя? Ти каза, че твоето разследване няма нищо общо с мексиканците и изчезналата жена.

— Въпреки това бих искал да знам.

Той наклони глава на една страна и вдигна рамене.

— Може да се обадя, може и да не се обадя.

— От какво зависи?

— Ами как се чувствам. — Бодна пръст в гърдите ми. — Ти си трън в петата, Марлоу, така да знаеш. Трябваше да те спипам още заради онази история с Тери Ленъкс, докато имах възможност.

Тери Ленъкс беше мой приятел, който се отърва от обвинение в убийство — убитата беше съпругата му, — и после се застреля в хотелска стая в Мексико, или поне така смятат хора като Бърни Олс. И тогава нямаше за какво да ме спипа и Бърни прекрасно го знаеше. Просто опитваше да ме изкара от нерви. Нямаше да му позволя.

— Лека нощ, Бърни — казах.

Протегнах ръка. Той я погледна, погледна мен и я разтърси.

— Имаш късмет, че съм толкова толерантен.

— Знам, Бърни — уверих го кротичко. Нямаше смисъл да го ядосвам отново.

Бърни вече се беше качил в колата си и бе стигнал до завоя в края на улицата, когато от срещуположната страна се плъзнаха фаровете на друг автомобил. Докато се разминаваше с втората кола, Бърни намали и опита да види кой е шофьорът, пос­ле отмина. Тъкмо затворих входната врата, когато колата се приближи и спря в основата на стълбите ми. Посегнах към кобура на колана си, но после си спомних, че там няма пистолет. Както и да е, не бяха мексиканците. Беше червена спортна кола, по-точно алфа ромео, и в нея имаше само един човек. Знаех кой е още преди да отвори вратата и да излезе.

Обръщали ли сте внимание как една жена изкачва стълби? Клеър Кавендиш го направи като всяка друга — навела глава и забола очи в краката си, ловко поставяйки едното стъпало пред другото и изкачвайки се с всяка следваща стъпка. Все едно наблюдаваш как кънкьор описва малки осморки.

— Ами здрасти — поздравих. Вече бе стигнала до мен и вдигна глава. Усмихна се. Беше облечена с леко сако, главата ѝ — увита с шал, и носеше тъмни очила, макар вече да бе тъмно. — Виждам, че сте се дегизирали.

Усмивката ѝ се поколеба.

— Не бях сигурна — объркано призна тя. — Не знаех дали ще сте… у дома.

— Е, както виждате, у дома съм.

Тя свали очилата си и се взря внимателно в лицето ми.

— Какво ви се е случило? — попита на един дъх.

— А, това ли? — докоснах с пръст бузата си. — Блъснах се в затворена врата. Заповядайте, влезте.

Отстъпих назад, докато тя минаваше покрай мен, все още загрижено загледана в мораво-жълтеникавото натъртено място под окото ми. Свали шала си, а аз ѝ помогнах да съблече сакото. Усетих уханието на парфюма ѝ. Попитах я как се казва и тя отговори: „Лангриш Лейс“. Вече бях сигурен, че ще го разпозная където и да било.

— Едно питие? — попитах.

Тя се извърна към мен. Изчерви се.

— Дано да нямате нищо против, че се отбих — извини се. — Очаквах новини и понеже не ги получих…

Понеже не ги получи, помислих си, реши да скок­неш в червеното си спортно возило и да научиш какво прави Марлоу, за да заслужи парите, които му плащаш — или в конкретния случай, които не му плащаш.

— Извинявайте, няма нищо, което си струва да ви съобщя. Смятах да ви се обадя утре сутрин, просто така.

— Искате ли да си тръгна? — попита тя с внезапно отчаяние в гласа.

— Не. Защо решихте, че искам?

Поотпусна се, усмихна се и прехапа устна.

— Не ми се случва често да губя ума и дума. Явно вие така ми влияете.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Не знам. Опитвам се да свикна, за да преценя.

И тогава я целунах, или пък тя целуна мен, или пък и двете едновременно. Притисна длани към гърдите ми, но не за да ме избута, а аз обхванах с ръце лопатките ѝ като прилежно свити криле.

— Нещо за пиене? — поканих я. Забелязах, че гласът ми леко трепери.

— Може би малко уиски. С вода, без лед.

— По английски.

— Имате предвид по ирландски — усмихна се тя. — Но наистина само капка.

Притисна буза към рамото ми. Дали знаеше за разговора ми с майка ѝ? Може би затова идваше, за да разбере какво ми е казало голямото момиче.

Отдръпнах се, за да ѝ приготвя питието. Налях уиски и за себе си, чисто. Имах нужда, макар да не бях сигурен дали е удачно да го смесвам с брендито, което изпих по-рано. Когато отново се обърнах към Клеър, тя оглеждаше всичко едно по едно: протъркания килим, безвкусните мебели, безличните картини в евтини рамки, дъската за шах, подредена за самотна партия. Разбираш колко тясно е мястото, което обитаваш, когато още някой влезе в него.