Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Намери ли ги?

— Не.

Гаврътнах голяма глътка от питието си. Захарта в него щеше да ми даде енергия, а брендито щеше да ми попречи да използвам тази енергия за изморителни неща.

— И как сестрата на Питърсън също се набърка в историята? — попита Джо.

— Не знам. Пристигна в къщата малко след мен.

— Познаваш ли я отпреди?

— Не, не я познавам.

Джо се позамисли над отговора ми.

— Адски много неща не ми казваш, Фил, нали така?

— Казах ти всичко, което знам — отговорих, но и двамата знаехме, че лъжа. — Работата е там, Джо, че тази история със сестрата на Питърсън няма нищо общо с моите неща. Това е съвсем различна история.

— Откъде си сигурен?

— Просто съм сигурен. Мексиканците и преди са ходили в дома на Питърсън, душели отвън около къщата, надничали през прозорците, такива работи. Допускам, че Питърсън им е дължал пари. Имаха вид на хора, които искат да си приберат дължимото в огромни размери.

Поредното мълчание. И после:

— Онази мадама Питърсън, тя светна ли те защо мексиканците търсят брат ѝ?

— Нямаше време. Приготвяше по едно питие за двама ни, когато те нахълтаха през задната врата и страховито заразмахваха оръжията си.

— Ооо — изгука Джо, — значи двамката доста сте се сближили, нищо че се виждате за пръв път. Колко уютно.

— Здравата ме фраснаха, Джо — първо с дулото на пистолет през лицето, после с палка или нещо подобно по тила. Очите ми още се въртят в ямките. Тия не си поплюват.

— Добре, добре, разбирам. Обаче чуй ме, Фил, това е извън юрисдикцията ми. Ще трябва да се обадя в шерифството. Разбираш ли? Може би не е зле да поговориш кротичко с приятелчето си Бърни Олс там.

— Той не ми е близък приятел, Джо.

— Струва ми се, че имаш нужда от всякакви приятели, дори не най-близките.

— Предпочитам ти да му се обадиш — отвърнах. — Ще ти бъда признателен. Не съм в най-добрата си форма, а дори когато съм, Бърни ми лази по нервите — или пък аз лазя по неговите в зависимост от атмосферните условия и от часа.

Джо въздъхна в слушалката. Сякаш товарен влак профуча покрай ушите ми.

— Добре, Фил, ще му звънна. Все пак ти гледай да си изпипал историята си, когато той ти потропа на вратата. Бърни Олс не е Джо Грийн.

Идеше ми да му кажа: имаш право, Джо, със сигурност имаш право. Но казах само:

— Благодаря. Длъжник съм ти.

— И още как, кучи сине! — отвърна той, като се смееше и кашляше едновременно. После затворихме. Запалих още една цигара. За втори път този ден ме наричаха кучи син. На испански прозвуча не по-малко оскърбително.

Лежах върху покривката на леглото си и ту се унасях, ту се пробуждах, когато Бърни цъфна пред вратата ми. С мъка вдигнах глава, както и няколко часа по-рано в къщата на Нико Питърсън, макар че звънците, които дрънчаха в главата ми, не бяха толкова оглушителни като преди. Всъщност при първото позвъняване на Бърни ми се стори, че чувам тях. Той почти веднага натисна звънеца отново и не вдигна пръст от копчето, докато не видя светлина в хола.

— По дяволите, Марлоу, какво става? — попита той и влетя през вратата покрай мен.

— Да, добър вечер и на теб, Бърни.

Той извърна към мен разяреното си лице и ме измери с гневен поглед.

— Още ли се правиш на умник, Марлоу?

— Старая се да си държа езика зад зъбите, ама нали ме знаеш.

Лицето му стана още по-тъмно. Уплаших се да не му „изгорят бушоните“.

— Шега ли ти се струва? — попита той заплашително тихо.

— Успокой се, Бърни — помолих го и предпазливо докоснах с ръка тила си. Оттокът изобщо не беше спаднал, но вареното яйце се беше поохладило малко. — Седни, пийни нещо.

— Какво е станало с лицето ти?

— Влезе в дӝсег с дулото на пистолет. Добре поне, че в този момент никой не стреля с пистолета.

— Голяма синина ще остане.

Открай време се удивлявам на големината на главата на Бърни. Джо Грийн също има едра кратуна, обаче не може да се мери с този тип. И е покрита с такава растителност от очите нагоре. Нали се сещате за онзи английски хляб, който наричат „селски самун“ — все едно са два самуна един върху друг. Точно същата форма има тиквата на Бърни. Изглежда не като от тесто, а като от леко препечено говеждо, на което с чукче си придал някаква форма.

Носеше приетия тъмносин костюм от каша, без шапка, и типичните черни обувки, каквито сигурно правят специално за полицаите — като лодки и с широка един пръст част от подметката, щръкнала околовръст. Бърни вдига много патърдия и не ме обича особено, но пък е честен тип, когото ще си късметлия да имаш на своя страна, ако се счепкаш с някого. И е добро ченге. Отдавна щеше да е капитан, ако шерифът не му беше стъпил на врата и не му пречеше да расте. Бърни ми допада, но никога не съм поемал риска да му го кажа.