Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

С половин ухо чух как отвън на улицата спира кола. Не обърнах внимание, а трябваше.

— Не се ли представи?

— И да го е направил, съм забравила. Я ми кажи, Марлоу, какво става?

Отместих поглед от нея. Дали да ѝ кажа онова, което беше споделила с мен Клеър Кавендиш — как видяла Нико да крачи из навалицата на Маркет Стрийт в Сан Франциско? Да рискувам ли? Тъкмо се канех да заговоря, без да знам какво точно ще кажа, когато забелязах, че тя гледа покрай рамото ми със странно изражение. Обърнах се точно когато задната врата се отвори и в стаята влезе някакъв тип с пистолет в ръка. Мексиканец. Зад него се мъдреше втори мексиканец. Без пистолет. Не му и трябваше, ако съдя по вида му.

Така и не разбрах как се казват. За удобство мислено ги наричам Гомес и Лопес. Не че моето удобство или чието и да е друго се подреждаше на челно място в списъка на техните приоритети — това веднага ми се изясни. Гомес беше мозъкът, колкото го имаше, а Лопес бе мускулите. Гомес беше нисък и набит и възпълен за мексиканец, а Лопес бе източен като гърмяща змия. Старецът от отсрещната страна на улицата ми каза, че са облечени изискано, но сега се убеждавах, че не може да се разчита на преценката му относно облеклото. Гомес беше издокаран със светлосин двуреден костюм с подплънки на раменете и вратовръзка с нарисувана полугола къпеща се хубавица — не особено майсторски. Хавайската риза на Лопес беше една от най-ярките, които съм виждал. Белият му спортен панталон сигурно е бил чист, когато го е купил, преди много време. Бе по сандали и пръстите му бяха мръсни.

Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против мексиканците. Те са внимателни и мили хора, поне повечето от тях. Харесва ми храната им, бирата и архитектурата им. Веднъж прекарах много приятен уикенд в Оахака, в приятен хотел и в компанията на своя дружелюбна позната. Дните бяха топли, нощите — студени, и по здрач седяхме в „Зокало“, пиехме солени „Маргарити“ и слушахме оркестрите на мариачи. Това беше моето Мексико. Гомес и Лопес бяха от другаде. Сигурно бяха от квартал в някой от най-шумните градове наблизо, южно от границата. Лин Питърсън ахна, когато ги видя. Сигурно и на мен ми е секнал дъхът. В крайна сметка двамата бяха интересна гледка.

Доста бързо влязоха. По принцип си бяха нетърпеливи момчета, както предстоеше да установя. Пистолетът на Гомес беше солидно сребристо автоматично оръжие, което на вид сякаш бе мощно колкото малка гаубица. Човек, който стиска в ръчището си такъв пистолет, няма да се шикалкави с дребни подробности. Поради немарливостта, с която го държеше, отсъдих, че двамата с пистолета са стари приятелчета. Лопес обаче предпочиташе ножовете — имаше онзи неспокоен и налудничав поглед. Спомних си как Травис, барманът в онова заведение, се пошегува за тези двамката — нямаше кои други да са, — дето си играели с ножа и пистолета си. Шегата си я биваше. Човекът и представа си нямаше колко прав ще се окаже.

Отначало Гомес дори не погледна към Лин Питърсън или към мен. Прекоси кухнята и се отправи към дневната, помълча там минута-две, оглеждайки помещението — поне така допусках, — после се върна. Не го свърташе на едно място, точно като партньора му, и сякаш постоянно се гърчеше в широкия си костюм. А междувременно Лопес стоеше в рамката на отворената врата и оглеждаше Лин Питърсън. Гомес също я удостои с вниманието си, обаче всъщност заговори на мен:

— Ти кой си?

Беше ми писнало да ми задават този въпрос.

— Казвам се Марлоу — представих се и додадох: — Мисля, че е станала някаква грешка.

— Каква грешка?

— Сигурен съм, че ние не сме онези, за които ни мислите — госпожица Кавендиш и аз. — Усетих учудения поглед на Лин. Само това име ми хрумна в този момент. — Госпожица Кавендиш е брокер на недвижими имоти. Показва ми къщата.

— Защо? — попита Гомес. Останах с впечатлението, че пита, колкото да се намира на приказка, докато измисли по-остроумни въпроси, по-целенасочени.

— Ами мисля да наема къщата — отговорих.

Това развесели Лопес и той се засмя. Забелязах заешката му устна, зле зашита.

— Вие детективи ли сте? — попитах. Което пред­извика още смях от страна на Лопес. Когато се разтвореше прекъснатата му устна, отдолу проблясваше жълтеникав зъб.

— Ама разбира се — каза Гомес, без дори да се усмихне, — ние сме ченгета. — Насочи вниманието си към жената до мен. — Кавендиш, така се казвате, нали?

Тя понечи да възрази, но той отегчено размаха дулото на пистолета си пред лицето ѝ като огромен укорителен показалец.