Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Пушете, няма да ви забраня.

Искаше ми се да си бях взел лулата, щях да имам време да помисля, докато я пълня. Замотах се с табакерата си и с кибрита, извадих си цигара и запалих, като се стараех да го правя колкото може по-бавно. Тя продължаваше да стои до креслото, все още с ръка върху облегалката, и да ме наблюдава.

— Вие сте сестрата на Нико, нали? — попитах.

— Аз съм Лин Питърсън. Не вярвам на нито една ваша дума. Защо просто не ми кажете истината и не ми обясните кой сте?

Признавам ѝ го, куражлийка беше. В крайна сметка аз бях нарушителят, а тя ме беше спипала да душа в къщата на брат ѝ. Можеше да съм крадец. Можеше да съм откачен, избягал от лудницата. Можеше да съм всеки. Можеше и да съм въоръжен. Обаче тя отстояваше позицията си и отказваше да приеме щуротиите ми. При други обстоятелства сигурно щях да я поканя в някой съмнителен бар, пък да видим какво ще стане после.

— Добре — съгласих се. — Казвам се Марлоу, това поне е вярно. И съм частен детектив.

— Как ли пък не. Пък аз съм Червената шапчица.

— Ето — извадих визитка от портфейла си и ѝ я подадох. Тя я прочете намръщено. — Наеха ме да разследвам смъртта на брат ви.

Жената не ме слушаше. Започна да кима.

— Виждала съм ви — каза тя. — Вие бяхте с Флойд в клуба.

— Да, така е.

— И у Флойд ли е останало нещо ваше, което трябва да си вземете?

— Разговарях с него за Нико.

— Какво за Нико?

— За нощта, в която е загинал. Вие сте били там онази нощ, в клуба, нали?

Тя не отговори.

— Видяхте ли тялото на брат си?

— Флойд не ми позволи.

— Но сте го разпознали на следващия ден в моргата, нали? Трупа на брат си. Сигурно ви е било трудно.

— Не беше много забавно.

Умълчахме се. Бяхме като играчи на тенис, които си почиват между два сета. След това тя пристъпи напред и взе поставената в рамка снимка на намръщената възрастна жена с очилата с телени рамки.

— Това е леля Марджи. Тя ни отгледа. Нико я ненавиждаше. Нямам представа защо държи снимката ѝ върху бюрото. — Остави снимката. — Имам нужда от питие — каза, подмина ме и отиде в кухнята.

Последвах я. Извади бутилка „Дюърс“ от един вграден бюфет и потърси лед в хладилника.

— А вие? — попита тя през рамо. — Искате ли едно?

Взех две високи чаши от една полица и ги оставих върху плота до газовата печка. Жената отнесе формичка с лед до мивката, поля я с вода от обрат­ната страна и няколко кубчета лед паднаха. Тя ги пусна в чашите.

— Я проверете дали няма разредител там долу — нареди ми тя. Отворих шкафа, който тя ми посочи, и вътре имаше няколко малки кутийки „Канада Драй“. Харесва ми как газираната напитка клокочи по кубчетата лед, този звук неизменно ме ободрява. Усещах парфюма на Лин Питърсън — остро котешко ухание. И то ме ободри. Тази случайна среща в крайна сметка май нямаше да се окаже толкова лоша.

— За твое здраве, мой човек! — каза Лин и чукна ръбчето на чашата си в моето. После се облегна назад, опряла задника си в мивката, и ме измери с поглед.

— Не ми приличаш на ченге — отбеляза, — нито частно, нито друго.

— А на какво приличам?

— Трудно е да се каже. На комарджия може би.

— Ами играл съм, не е като да не съм играл.

— Печелеше ли?

— Недостатъчно често.

Топлината от алкохола бавно плъзваше по тялото ми, както слънцето се плъзга по летен хълм.

— Познаваш ли Клеър Кавендиш? — попитах, макар че сигурно не трябваше. — Гаджето на Нико.

Тя се изсмя толкова неочаквано, че за малко да се задави с напитката си.

— Ледената кралица? — попита тя дрезгаво и ме изгледа с невярваща усмивка. — Негово гадже?

— Така ми казаха.

— Е, значи трябва да е вярно. — Тя отново се засмя и поклати глава.

— Тя също е била там, в клуба… когато Нико е умрял.

— Така ли? Не помня. — Жената се намръщи. — Тя ли те нае да си вреш носа в случилото се онази нощ?

Отпих още една глътка от най-доброто на господин „Дюърс“. Вътрешната топлина се засилваше с всяка изминала минута.

— Разкажи ми какво стана в моргата — подканих я.

Тя отново ме наблюдаваше точно както когато ме видя за пръв път.

— Как така какво се случи? Заведоха ме в бяла стая, повдигнаха чаршафа и отдолу лежеше Нико, мъртъв като пуйка в Деня на благодарността. Пуснах една сълза, ченгето ме потупа по рамото, изведоха ме навън и точка.

— Кое ченге? — попитах.

Тя вдигна рамене и после отново ги спусна.

— Не знам кое ченге. Беше там, попита ме дали това е брат ми, аз потвърдих, той кимна, тръгнах си. Ченге като ченге. Всички ми изглеждат еднакви.