Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Нико имаше гаджета, но нямаше момичета, които да са му приятелки. Разбирате ли?

Влезе някакъв тип, който толкова приличаше на Гари Купър, че просто не можеше да е той. Беше обут с бричове за езда и кожени гамаши, на загорялата му от слънцето шия беше вързана червена бандана, а на хълбока му бе привързан кобур с револвер. Взе си поднос и тръгна покрай плота, оглеждайки блюдата с храна.

— Много ми помогнахте, госпожице Роджърс — уверих я аз с усмивката си на лъжец.

— Наистина ли? — Изглеждаше озадачена. — Но как?

— В моята работа — снижих глас — всичко е важно, всяко нещо помага за изграждането на цялостната картина.

Тя ме гледаше с полуотворена уста и смутено сбърчени вежди.

— Картина на какво? — попита тя почти мърморейки, досущ като мен.

Избутах празната чаша от кафето си и си взех шапката. Навън вече не валеше и, изглежда, слънцето се канеше да изгрее.

— Е, Манди, нека просто да кажем, че сега знам повече, отколкото когато дойдох.

Тя кимна, все още вперила поглед в мен, все още ококорена. Беше по своему мило момиче.

— Може ли да дойда да поговорим отново, ако се сетя за още въпроси, чиито отговори може да знаете?

— Разбира се — увери ме тя. После си спомни коя би трябвало да бъде, навлажни устни с връх­чето на езика си, лениво отпусна глава назад и изложи на показ снежнобялата си шия. Предполагам, че пред мен седеше Барбара Стануик в „Двойна застраховка“.

— Можете да се отбиете по всяко време. Хал ще ви каже къде да ме намерите.

На излизане минах покрай масата на длъгнестия тип с червената бандана, който се беше привел над чиния чили кон карне и лапаше с такова настървение, сякаш се опасяваше да не би някой да се промъкне тайно, да се пресегне през рамото му и да му я отмъкне. Ама наистина беше двойник на Купър.

Не знаех накъде съм се запътил, докато не стигнах. След дъжда въздухът беше свеж и ухаеше меланхолично. Бях смъкнал прозореца на колата си и се наслаждавах на прохладния ветрец, който облъхваше лицето ми. Мислех за Манди Роджърс и за всички други хлапета като нея, пристигнали тук, на Западния бряг, привлечени от обещанието един ден да играят заедно с Дорис и Рок в някаква глупашка смесица от сладникави песни, палта от норка и бели телефони. Сигурно в Хоуп Спрингс някое момче още копнееше за нея. Представях си го съвсем ясно като промитата светлина над Холивуд Хилс — непохватен тип с ръце като лопати и щръкнали уши. Дали изобщо някога мислеше за него там, сред царевичните ниви, с изтерзано от спомени за нея сърце? Дожаля ми за него, нищо че самата тя изобщо не тъгуваше. В такова настроение бях, а и в този час, точно след дъжда.

Паркирах в началото на Нейпиър Стрийт и отидох пеша до къщата на Питърсън. Не ми се искаше да се срещам пак със старчето отсреща, а ако отидех с колата, той сигурно щеше да разпознае олдсмобила — хора като него помнят колите по-добре от хората. Бунгалото му беше заключено и от стареца нямаше и следа.

Този път не отидох на входната врата на Питърсън, а заобиколих отзад. Мократа трева скърцаше под обувките ми.

Дворът беше обрасъл, имаше прецъфтели акациеви храсти и някакво увивно растение с противни жълти цветове, което се беше развилняло и задушаваше всичко, до което се докопа. Тук, точно както и отпред, две дървени стъпала водеха до верандата. Прозорците бяха прашни. Котка на ивици, която спеше на прага, отвори едното си око и ме погледна, после бавно стана и се оттегли с лениво потрепваща опашка. Какво знаят котките за нас, че толкова ни презират?

Пробвах вратата, но беше заключена. Нищо чудно. За щастие, на ключодържателя си имах удобен инструмент от времето, когато работех в прокуратурата. Бях успял да го задържа, след като напуснах, и то се оказа безценно. Беше направено от синкаво-черния метал, от който правят камертоните, и отключваше всяка ключалка, за която се сетите, с изключение на онази голямата във Форт Нокс. Бързо се озърнах първо над лявото си рамо, после над дясното, пъхнах приспособлението в малкия процеп под топката на вратата, побърниках малко със затворени очи и стиснал зъби, после чух как механизмите изщракаха и топката на вратата тутакси се превъртя в дланта ми. Сегашният прокурор се казва Спрингър, политик с грамадни амбиции. Искаше ми се да му обясня как времето, прекарано в неговата служба, още ми помага в работата ми като самотен борец с престъпността.

Влязох, затворих вратата зад гърба си, облегнах се на нея, застинах и се ослушах. Нищо не може да се сравни с покоя в една опустяла къща. В застиналия въздух усетих слаб сладникав мирис на гнило. Имах усещането, че мебелите ме гледат като глутница кучета пазачи, които са толкова оклюмали, че дори не се надигат от хълбоците си и не пролайват. Нямах представа какво да търся. Миризмата на влага и на прах се носеше навсякъде и сивите дантелени завеси, увиснали обезсърчено на прозорците, кой знае защо намекваха за присъствието на тяло някъде — в заключена стая, проснато върху легло насред хлътнатина с човешка форма, все още с лека изненада в очите, вторачени в тъмния таван.