Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Какво?

— Да кажем, че има някои неща, свързани с него, които ме озадачават.

Още дишане, още размисъл. После Хал каза:

— Май ще уредя Манди да поговори с теб. — Засмя се носово. — Не е лесно, защото напоследък е доста заета. Остави на мен. Още ли си в същата кантора на „Кахуенга“? Ще ти се обадя.

Върнах се на масата си, но когато погледнах недоядения сандвич и недопитата бира, гладът ми се изпари и вместо да седна, оставих една банкнота до чинията си и си тръгнах. Отнякъде се беше появил голям пурпурен облак и бе скрил слънцето, а светлината на улицата бе станала някак начумерена и синкава. Сигурно щеше да вали. Би било приятна новост през лятото в нашия край.

Хал, който държеше на думата си, ми звънна същия следобед. Манди Роджърс щеше да се срещне с мен в студията, трябваше веднага да отида. Взех си шапката, заключих кантората и слязох на улицата. Облакът още беше надвиснал над града или пък беше друг досущ като предишния, а по тротоара се сипеха дъждовни капки с големината на сребърни долари. Хукнах да пресека улицата и се добрах до колата тъкмо когато дъждът рукна проливно. Може и да не вали често, обаче като завали, е както трябва. Чистачките на олдсмобила плачеха за смяна, затова се наложи да се приведа над волана и носът ми почти да докосне предното стъкло, за да виждам пътя.

Хал ме чакаше на входа, подслонен в будката на охраната. Излезе, вдигнал якето си над главата, и се пъхна в колата до мен.

— Да му се не види, направих само три крачки, а съм вир-вода. Погледни ме!

Споменах ли, че Хал се носи много елегантно? Беше облечен със светъл двуреден ленен костюм, зелена риза и зелена копринена вратовръзка и беше обут с двуцветни обувки с връзки в кафяво и бяло. Имаше и златна гривна, два-три пръстена и часовник „Ролекс“. Добре се справяше — дали да не си търси работа във филмовата индустрия?

— Благодаря за съдействието, Хал — казах. — Признателен съм ти.

— Дааа, няма нищо. — Той се намръщи и изтупа дъждовните капки от раменете на сакото си.

Снимачните площадки са странни места. Чувстваш се като насън, срещаш каубои и статистки във вариетета, първобитни хора и римски центуриони, които крачат като най-обикновени работници на път за завода или за офиса си. Този ден ми се струваха още по-странни от обикновено, защото повечето бяха с чадъри. На чадърите се виждаше емблемата на филмовата студия: яркожълто слънце, което изгрява от алено езеро, и думите „Екселсиор Пикчърс“, изписани със златисти спирали.

— Не подминахме ли току-що Джеймс Кагни? — попитах.

— Да, „Уорнър“ ни го отпуснаха, снима при нас. Филмът е боклук, обаче Кагни ще го издърпа нагоре. Това им е работата на звездите. Завий наляво тук.

— Знаеш ли какво означава „преситен“, Хал?

— Не, какво означава?

— Означава, че си видял всичко и вече пет пари не даваш за нищо.

— Загрях — кисело отговори той. Още цъкаше с език заради няколкото петна по реверите на костюма си. — Така се чувства човек, когато бърше повърнатото от задната седалка на колата си в четири сутринта, след като е измъкнал поредната звезда на големия екран от отрезвителното и я е зарязал в огромната ѝ къща в Бел Еър. А пък дамите… те са още по-зле. Познаваш ли Талюла Банкхед?

— Не я познавам.

— Смятай се за късметлия. Спри тук.

Намирахме се пред ресторанта в киностудията. Русо хлапе със закопчано догоре яке се показа от вратата на „Екселсиор“ с чадър в ръка и въведе Хал вътре — мен ме остави да се справям с дъжда според силите си.

— Дай ключа на Джоуи — каза Хал. — Той ще се погрижи за колата ти.

Джоуи ме удостои с широка усмивка — сериозно беше работено върху зъбите му, заради които възрастната му майка в Пеория или някъде другаде бе похарчила всичките си спестявания. Всички в Холивуд се надяват.

Беше средата на следобеда и в заведението нямаше почти никой. Срещу дългия плот, където поднасяха храната, имаше панорамен прозорец с гледка към тревист склон с палмови дървета и декоративно езерце. Заради дъжда повърхността на езерото изглеждаше като дъска за пирони. Манди Роджърс седеше на масата до прозореца, облегнала брадичка на ръката си, загледана прочувствено към сивия ден навън и потънала в дълбоки мисли.

— Здрасти, Манди — поздрави Хал и положи ръка върху едното ѝ рамо. — Това е човекът, за когото ти говорих — Филип Марлоу.

Тя артистично излезе от унеса си, обърна към мен ококорените си очи и се усмихна. Трябва да призная, че у филмовите актриси има нещо специално, колкото и да са незначителни. Толкова дълго се взират в разни неща — камери, огледала, очите на почитателите си, — че придобиват едно гладко и цялостно лустро, сякаш са намазани с някакъв специален мед. При женските представители на тези същества дъхът ти направо спира от това въздействие, особено ако ти е поднесено съвсем отблизо.