Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Погледнах към една от статуите на робините. Очер­таните ѝ с дебела черна линия очи имаха формата на сълза и бяха неестествено издължени, запълваха до средата разстоянието до шлема ѝ от златиста коса. Скулпторът ѝ беше изваял хубава гръд и още по-хубав задник. Такива се скулпторите, стараят се да доставят удоволствие — най-вече на мъжете в дадено помещение.

— Госпожо Лангриш, ще ви попитам отново — откъде научихте за мен?

— О, не си блъскайте главата над това. Не беше трудно да ви намеря. — Измери ме закачливо с поглед. — Не сте единственият, способен да разследва, така да знаете.

Не възнамерявах да ѝ позволя да ме отклони.

— Господин Кавендиш ли ви съобщи, че съм бил в къщата?

Пристигна резенът какаово вълшебство. Очичките на госпожа Лангриш се превърнаха в лакоми цеп­чици, тя огледа парчето торта с лупата си съсредоточено като Шерлок Холмс.

— Ричард не е лош човек — отбеляза тя, все едно съм отправил критика към зет ѝ. — Страшен лентяй, разбира се. — Лапна голямо парче от тортата си. — О, много е вкусно, мммм!

Какво ли щяха да кажат лекарите, ако я видят да се тъпче с тази отровна наслада?

— Както и да е, ще ми кажете ли защо ме повиках­те тук?

— Вече ви казах, за да ви огледам.

— Простете, госпожо Лангриш, но след като вече ме огледахте, бих…

— О, престанете — спокойно ме прекъсна тя. — Не се надувайте. Сигурна съм, че дъщеря ми ви плаща щедро…

Бих могъл да изтъкна, че всъщност досега дъщеря ѝ не ми е платила нито цент.

— … така че отделете няколко минути за клетата ѝ стара майка.

Търпение, Марлоу, казах си.

— Не мога да обсъждам с вас делата на дъщеря ви. Те са поверителни между мен и нея.

— Със сигурност. Да не би да твърдя друго? — Беше изцапала брадичката си с крем. — Обаче тя е моя дъщеря, затова се чудя защо ѝ е притрябвало да наема частен детектив.

— Та ви е казала…

— Знам, знам. Скъпоценната огърлица, която е изгубила. — Извърна се към мен. Постарах се да не поглеждам към бялото петно на брадичката ѝ. — За глупачка ли ме вземате, господин Марлоу? — попита тя почти мило и усмихната криво-ляво. — Няма нищо общо с перлите. Тя е загазила, нали? Изнудват ли я?

— Мога само да повторя, госпожо Лангриш — казах отегчено, — че нямам право да обсъждам делата на дъщеря ви с вас.

Тя продължаваше да ме наблюдава, но кимна.

— Знам, чух ви още първия път.

Остави вилицата си, изпусна доволна въздишка и изтри устата си със салфетката. Обмислях дали да не си поръчам питие — нещо горчиво и със зелена клонка отгоре, но реших да не го правя. Представях си как госпожа Лангриш язвително ще впери поглед в чашата.

— Знаете ли нещо за парфюмите, господин Марлоу? — попита тя.

— Познавам кога съм помирисал парфюм.

— Да, да, но знаете ли нещо за производството? Не? Така си и знаех. — Тя се облегна назад на стола си и се поразмърда в розовия си костюм. Усетих, че предстои лекция, и положих сериозно старание да си придам схватлив вид. Какво търсех тук? Може би бях прекалено възпитан кавалер.

— Повечето хора в парфюмерийната промишленост основават продуктите си върху розово масло. Моята тайна е, че използвам само розов конкрет, който се добива не посредством дестилация, а посредством екстракция с алкохол. Продуктът е много по-качествен. Знаете ли откъде идва?

Поклатих глава, само толкова се искаше от мен — да слушам, да кимам, да клатя глава, да внимавам.

— От България! — ликуващо възкликна тя като играч на покер, който шляпва на масата флош от поредни карти. — Точно така, от България. Те берат розите сутрин, преди изгрев слънце, когато цветовете са най-ароматни. Нужни са минимум сто и десет килограма венчелистчета, за да се получат трийсетина грама розово масло — само си представете! — Погледът ѝ стана замечтан. — Натрупала съм състоянието си благодарение на едно цвете. Можете ли да повярвате? Маслодайната роза роза, Rosa damascena. Тя е красиво нещо, господин Марлоу, един от даровете, които Бог ни е дал просто ей така, благодарение на огромната си щедрост. — Отново въздъхна доволно. Беше богата, беше щастлива и се беше натъпкала с шоколадова торта с какаова глазура. Завиждах ѝ мъничко. Но после погледът ѝ стана мрачен. — Ако обичате, кажете ми защо ви е наела дъщеря ми, господин Марлоу. Ще го направите ли?

— Не, госпожо Лангриш, няма. Не мога.

— И допускам, че няма да приемете пари? Аз съм много богата.

— Да, дъщеря ви ми каза.

— Кажете ми цената си.

Аз само я погледнах.

— Боже, господин Марлоу, страшно сте упорит.