Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Сражавали сте се във войната?

Той кимна.

— В Ардените… Арденската офанзива.

Думите му предизвикаха мълчание и сякаш полъх леден планински въздух прелетя през стаята. Приведох се напред на стола си и се прокашлях.

— Не бих искал да ви отнемам повече време, господин Хансън — казах. — Но може ли отново да ви попитам дали сте сигурен, напълно сигурен, че човекът, когото сте видели проснат мъртъв край пътя през онази нощ, е Нико Питърсън?

— Кой друг е могъл да бъде?

— Нямам представа, обаче потвърждавате ли, че сте сигурен?

Той прикова върху мен гладните си тъмни очи.

— Да, господин Марлоу, сигурен съм. Когото и да е видял работодателят ви на улицата впоследствие, не е бил Нико Питърсън.

Внимателно вдигнах чинийката и чашата си от ръкохватката на креслото и ги поставих обратно в подноса, после се изправих и коленете ми изпукаха. Все едно бях клечал над мъничко и много дълбоко корито.

— Благодаря, че се срещнахте с мен — казах.

— Какво ще правите сега? — попита той. Изглеж­даше искрено заинтригуван.

— Не знам. Сигурно ще се опитам да намеря онази гардеробиерка… Стоувър, нали?

— Да, Мери Стоувър. Честно казано, подозирам, че само ще си загубите времето.

— Сигурно сте прав.

Той също остави чашата си върху подноса и двамата заедно се запътихме към вратата, откъдето излезе икономът. Хансън отново отстъпи назад и ме пропусна да мина пръв. Поехме по коридор със стенни лампи върху стойки от ковано желязо и дебел сив килим, че усещах как мъхчетата гъделичкат глезените ми. Мушнахме се през още една пушалня, пълна с още индийски предмети и още репродукции на Къртис. След това поехме по друг коридор с тежък и топъл въздух, ухаещ на течно мазило.

— Оттук се отива на басейна — посочи Хансън обикновена бяла врата, — а отвъд е спортната зала.

Докато минавахме, вратата се отвори и отвътре излезе жена с бял хавлиен халат. Носеше гумени плажни обувки и беше увила голяма бяла кърпа като тюрбан около главата си. Забелязах широко лице и зелени очи. Усетих как до мен Хансън се поколеба за миг, но после ускори крачка и докосна лакътя ми, за да ме подкани да го последвам.

На рецепцията вече седеше млада жена с очила със сини рамки. Тя поздрави шефа си с превзета усмивка, а на мен не обърна никакво внимание.

— Имаше няколко обаждания за вас, господин Хансън — осведоми го тя. — В момента на линията ви чака господин Хенри Джефрис.

— Кажи му, че ще му звънна след малко, Филис — нареди Хансън и я удостои с една от характерните си тънки усмивчици. После се обърна към мен и отново протегна ръка. — Довиждане, господин Марлоу. Проведохме интересен разговор.

— Благодаря ви, че отделихте време.

Приближихме се до вратата и пристъпихме навън, върху квадратния червен килим.

— Пожелавам ви късмет в разследването, но се съмнявам, че ще постигнете нещо.

— Май така изглежда. — Плъзнах поглед по дърветата, сочната морава, многобройните пъстри цветя. — Приятно работно място.

— Така е.

— Може да се отбия някоя вечер да поиграя билярд… или снукър, май така го наричате… или да опитам от брендито ви.

Той не устоя и се подсмихна надменно.

— Познавате ли някого от членовете?

— Всъщност да, донякъде.

— Нека ви доведат тогава. Добре дошъл сте.

Как ли пък не, помислих си, но му се усмихнах мило, докоснах с пръст периферията на шапката си и се отдалечих.

Бях озадачен. Всъщност какво се случи през последния час? Разглеждането на клуба, историята на бугенвилията като растение, лекцията за филантропията, чаената церемония — защо беше всичко това? Защо Хансън отдели толкова много време на едно частно ченге, което любопитства относно незначителен смъртен случай на пътя недалеч? Толкова ли нямаше какво да прави, та пропиляваше цялата си сутрин, за да забавлява един представител на мизерния свят отвъд позлатените порти на клуб „Кахуила“? Някак не ми се вярваше. А ако не беше така, какво знаеше той, което беше премълчал пред мен?

Бях паркирал олдсмобила под едно дърво, но разбира се, слънцето се беше преместило — все така прави — и предницата на колата кротичко се припичаше. Отворих всички врати, застанах на сянка и изпуших една цигара, докато чаках вътрешността да се поохлади.

Докато стоях, стори ми се, че ме следят. Беше както когато лежиш на топъл плаж и хладен повей гали голите лопатки на раменете ти. Озърнах се, но не видях никого. И после чух бързи стъпки зад себе си — тъкмо бързината им ме стресна. Обърнах се и видях дребното човече, което бях забелязал да наднича към мен и Хансън през стъклото на вратата. Сега установих, че не е момче, всъщност беше към петдесетгодишен мъж. Бе облечен с униформа, състояща се от панталони в цвят каки, и същата риза с къси ръкави. Имаше съсухрено личице и пръсти, подобни на острите нокти на хищен звяр, а очите му бяха много светли, почти безцветни. Лицето му беше полуизвърнато, измерваше ме с кос поглед. Изглеждаше много напрегнат, като плахо животно, лисица или заек, приближило се към мен от любопитство, ала готово да избяга само да пом­ръдна.