Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Добър ден, страннико — поздравих дружелюбно.

Той кимна с тънка лукава усмивчица, като че ли съм казал точно каквото е очаквал, за да го заблудя и да му създам фалшиво усещане за сигурност.

— Познавам ви — осведоми ме той дрезгаво и почти шепнешком.

— Така ли?

— Да, разбира се. Виждал съм ви с Хук.

— Тук грешите. Не познавам никакъв Хук.

Той отново се усмихна и стисна устни.

— Познавате, и още как.

Поклатих глава и предположих, че човекът е някое от безпризорните деца на господин Канинг. Пуснах цигарата си върху сухите листа в краката си и я стъпках, после затворих трите врати на колата, влязох през четвъртата и се настаних зад нагорещения волан. Смъкнах прозореца.

— Трябва да тръгвам — казах. — Приятно ми беше да си поговорим.

Мъжът застана до колата, все още полуизвърнат.

— Внимавайте с този Хук — предупреди ме. — Внимавайте да не ви принуди да му служите.

Пъхнах ключа и натиснах стартера. Има нещо величествено и вълнуващо в кънтящото боботене на голям осемцилиндров двигател на празен ход, винаги ми напомня на светска дама от нюйоркското общество в началото на века, от онези изящни същества с турнюри, шапки и красиви бледи шии. Когато форсирах двигателя, той се превърна в същински Теди Рузвелт — разфуча се шумно.

— Аста ла виста, мучачо — поздравих и махнах отсечено на дребосъка. Обаче той положи длан върху рамката на прозореца, не искаше да ме пусне.

— Той е капитан Хук — поясни, — а ние сме изгубените момчета.

Вперих поглед в него — лицето му беше на трийсетина сантиметра от моето — и човекът неочаквано се изсмя. Рядко съм чувал по-необикновен смях: пронизително цвилене, отчаяно и налудничаво.

— Нали така? — каза човечето. — Той е Хук, а ние — момчетата. Хи-хи-хи!

После се отдръпна, все така зигзаговидно, смеейки се на нещо свое и клатейки глава. Проследих го с поглед, после натиснах газта и потеглих надолу към портата. Марвин ме поздрави, вдигна бариерата и отново разтегли лицето си на една страна, както имаше навика да прави. Минах през бариерата, завих надясно и отпраших с усещането за огромно облекчение — като здравомислещ човек, избягал от лудница.

Когато се върнах в кантората си в сградата „Кахуенга“, телефонният оператор ми предаде съобщение. Телефонистката, с която говорих, беше онази с носовия говор — гласът ѝ винаги създава у мен усещането, че в ухото ми се е заклещила оса.

— Обади се някоя си госпожа Ангуиш — съобщи тя.

— Кой? Госпожа Ангуиш ли?

— Така се представи. Записала съм си. Попита дали можете да се срещнете с нея в „Риц-Бевърли“ по обяд.

— Не познавам жена, която се казва Ангуиш. Що за име е това?

— Записала съм си го, ето го тук, в бележника ми. Госпожа Доротея Ангуиш, хотел „Риц-Бевърли“, дванайсет часа.

И тогава ми просветна — трябваше много по-рано да проумея, но клуб „Кахуила“ все още занимаваше мислите ми.

— Лангриш — казах. — Доротея Лангриш.

— Нали това казвам.

— Добре. — Въздъхнах и оставих слушалката. — Благодаря, Хилда — изръмжах. Телефонистката не се казва така, но аз така я нарекох, след като затворих. Звучи ми като Хилда, не ме питайте защо.

Хотел „Риц-Бевърли“ беше шикозно място, което приемаше себе си много-много сериозно. Портиерът бе облечен с фрак и с английско бомбе и имаше вид на човек, който с вирнат нос ще отхвърли бакшиш, по-малък от десет долара. Черното мраморно фоайе беше колкото половин футболно игрище, а насред него върху голяма кръгла маса се мъдреше ваза от шлифован кристал с грамадни лилиуми. Тежкият аромат на цветята погъделичка ноздрите ми и аха да кихна.

Госпожа Лангриш ме беше поканила да се срещнем в Египетския салон. Това беше бар с бамбукови мебели, наподобяващи Нефертити статуи, вдигнали високо факли и настолни лампи с абажури, изработени от нещо, което изглеждаше като папирус, но всъщност беше обикновена хартия. Рисувана карта на поречието на Нил заемаше цяла стена. В реката имаше арабски лодки и крокодили, над нея прелитаха бели птици — мисля, ибиси, — а по бреговете бяха нарисувани пирамиди, разбира се, и един сънлив сфинкс. Всичко беше впечатляващо и малко претрупано, но все пак си беше бар.

Помнех как изглежда Клеър Кавендиш и очаквах майката да бъде оригиналът на дъщерята. Боже, колко грешах. Чух я още преди да я видя. Имаше глас на пристанищен работник — дрезгав, силен и груб. Седеше на позлатена масичка под голямо растение в саксия и обясняваше на келнер с бяло сако как да приготви чая.