Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Да, несъмнено.

— Не съм и Доротея. Кръстена съм Дороти и винаги са ми казвали Доти. А това не стои добре върху шишенце с парфюм, нали — Доти Едуардс?

— Май не — съгласих се през смях.

Тя вдигна поглед към мен, широко усмихната, сви показалец и тупна с кокалчето си гръдната ми кост през вратовръзката.

— Помнете ми думата, господин Марлоу: хората страдат, ако не си отварят очите на четири.

После се обърна и се отдалечи, клатушкайки се.

Отидох с колата до „Бик и Мечка“ да хапна нещо — огладнях, докато гледах как мама Лангриш се тъпче с шоколадова торта, пък и бездруго си беше време за обяд. Докато се мотаех по най-атрактивната част на „Сънсет“ и въртях волана с един пръст, отново се зачудих дали да не звънна на Клеър Кавендиш и да не ѝ кажа, че искам да се откажа. Не ми беше изпратила подписания договор и не бях припечелил нищичко от нея, така че бях свободен да се сбогувам. Само че не е лесно да се откажеш от такава жена. Спомних си как седеше в кантората ми с шапката с воалетка, как пушеше цигарата си „Блек Рашън“ с абаносовото си цигаре и знаех, че не бих могъл да го направя, че не бих могъл да прекъсна връзката с нея, още не.

Не мога да реша кое е по-лошо: барове, които претендират, че са ирландски, с пластмасовите си детелини и ирландските си сопи, или псевдоанглийските кръчми като „Бика“. Бих могъл да го опиша, обаче сърце не ми дава — представете си дъски за дартс, дървени кранчета за наливна бира и поставена в рамка розовееща снимка на младата кралица Елизабет — сегашната кралица, — яхнала кон.

Седнах на маса в ъгъла и си поръчах сандвич с ростбиф и голяма халба светла бира. Поднесоха ми я топла точно както правят в Ламбет, а що се отнася до сандвича, човек със сигурност гледа по-трезво на нещата, докато дъвче препечено говеждо, кораво като език на англичанин. Накъде да поема сега да търся Нико Питърсън? Ако наистина беше жив, трябваше да има човек, който да знае къде се намира той и какви ги върши. Обаче кой? И тогава си спомних как Клеър Кавендиш беше споменала някаква филмова актриса, с която работел Питърсън. Как се казваше? Манди някоя си — Манди Роджърс, да, долнопробната Джийн Харлоу. Може би си струваше да поговоря с нея. Пийнах глътка бира. Имаше цвят на боя за обувки и вкус на сапунена вода. Недоумявам как така Великобритания властва над моретата, ако налива моряците с тази чудесия.

Станах от масата, отидох в телефонната кабинка и набрах номера на едно старо приятелче, Хал Уайз­ман. Хал работеше същото като мен, само че беше на заплата в студия „Екселсиор“. Имаше си готина титла — завеждащ охраната, нещо такова — и не си даваше много зор, пък и защо да го прави? Беше бавачка на старлетките и държеше по-младите актьори в правия път, или поне не им позволяваше да кривват много. От време на време се налагаше да използва контактите си в шерифството, за да измъкне някоя звезда на „Екселсиор“ от арест за наркотици или да отърве управителен директор на студията от обвинение за шофиране в пияно състояние или побой над съпругата му. Добре си живееше, поне така казваше. Докато го чаках да вдигне, се заех да измъкна с език някаква жила, заседнала между горните ми кътници. Английският ростбиф наистина е голям инат. Най-накрая Хал вдигна.

— Здрасти, Хал.

Веднага позна гласа ми.

— Здрасти, Фил, как я караш?

— Бива.

— Да не си на някакъв коктейл? Чувам някаква веселба.

— В „Бик и Мечка“ съм, обядвам. Няма никаква веселба, само обичайната клиентела. Ей, Хал, да си чувал нещо за Манди Роджърс?

— Манди ли? Да, познавам я. — Изведнъж стана предпазлив. Хал не беше голям красавец — кръстоска между Уолас Биъри и Едуард Дж. Робинсън, — поради което успехът му с жените беше трудно обясним, ако не си жена. Може би беше интригуващ събеседник. — Защо питаш?

— Има един тип, който е работил с нея. Нещо като мениджър. Казва се Нико Питърсън.

— Не съм го чувал.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. За какво става дума, Фил?

— Можеш ли да ми уредиш среща с госпожица Роджърс?

— Защо?

— Искам да поговоря с нея за Питърсън. Загинал е преди няколко месеца на Пасифик Палисейдс.

— Така ли? — Усещах как Хал продължава да се затваря бавно като гигантска мида. — И нещо не ти се връзва?

— Възможно е.

Мълчание. Чувах дишането му. Или пък така щракаше умът му — бавно, на дълги тактове.

— Какво общо има с това Манди Роджърс?

— Нищичко. Нужна ми е само малко информация за Питърсън. За мен той е енигма.