Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Господин Марлоу — каза Манди Роджърс и протегна малката си ръка да се ръкуваме. — Очарована съм.

Гласът ѝ донякъде развали магията — беше толкова писклив и пронизителен, че можеше с него да гравира името си на стъклото.

— Благодаря, че ме приехте, госпожице Роджърс — казах.

— О, наричайте ме Манди, моля.

Още стисках ръката ѝ, а тя не направи опит да я отдръпне.

— Седни, Фил — сухо ме покани Хал. — Да не вземеш да припаднеш.

Дотолкова ли ми беше повлияла? Манди Роджърс не беше Рита Хеуйърд. Бе нисичка, не точно слаба, с изрусена коса, широка уста и топчеста брадичка. Очите ѝ бяха хубави обаче, големи, кръгли и бебешкосини. Носеше алена рокля — тясна, с дълбоко деколте и разкроена пола. В ранния следобед с такава рокля можеш да се появиш безнаказано само във филмова студия.

Най-сетне тя отдръпна ръката си и аз седнах на метален стол. С ъгълчето на окото си видях през прозореца как пойна птичка със синьо гръбче литва от една палма и каца върху мократа трева.

— Така, оставям ви — обади се Хал. — Манди, дръж го под око, не е толкова безобиден, колкото изглежда.

Стисна ме леко по рамото и се отдалечи.

— Много мил човек — въздъхна Манди. — Което не важи за мнозина в този бизнес.

— Сигурен съм, че е точно така, госпожице Роджърс.

— Манди — настоя тя, поклати глава срещу мен и се усмихна.

— Добре, Манди.

На масата пред нея имаше бутилка кока-кола, от която стърчеше сламка.

— Вярно ли е онова, което ми каза Хал? — попита тя. — Наистина ли сте опасен?

— Неее, аз съм слаба работа, ще видите.

— Разбрах, че сте частен детектив. Сигурно е вълнуващо.

— Направо нямам думи.

Тя ме удостои с унесената си усмивка, взе бутилката и смукна малко кока-кола през сламката. В този момент беше като което и да е друго хлапе, седнало пред автомат за безалкохолни напитки с бутилка газирано в ръка и потънало в мечти някой ден да стане звезда. Харесваше ми как, когато се наклони към сламката и сведе поглед, горните ѝ клепачи почти докосват плавната извивка на бузата ѝ. Запитах се до каква степен и на колко мъже в този град е задлъжняла вече.

— Нико Питърсън ви е бил агент, нали? — попитах.

Тя остави бутилката.

— Искаше да ми стане. Наистина ми намери няколко ангажимента. Участвах в „Конниците на червената зора“. Гледали и сте го?

— Още не.

— О, вече не го дават. Трябваше да участва Джоел Макрий, обаче нещо се случило и той не успя. Аз играх дъщерята на собственика на ранчото.

— Ще го гледам, когато отново го пуснат по кината.

Тя наклони глава на една страна и се усмихна.

— Много сте мил. Всички частни детективи ли са като вас?

— Не, не всички. — Предложих ѝ цигара от сребърната си табакера, но тя поклати глава и стисна устни престорено скромно. Представих си я като дъщеря на собственик на ранчо — ту изискана, ту сприхава, с карирана пола и боти с копчета и голяма панделка в косата. — Какво можете да ми кажете за господин Питърсън?

— Защо се интересувате? — Тя прехапа устната си и тръсна пухкавата си руса коса. Откакто я зърнах за пръв път преди около пет минути, вече беше опи­тала пет-шест роли: като се започне от невръстно момиченце и се стигне до ококорена сирена. Ала въпреки това си оставаше просто дете.

— Кога го видяхте за последен път?

Тя притисна показалеца си отстрани към устата, образувайки трапчинка, и изви очи нагоре към тавана. Досещах се какво пише в сценария: тя млъква замислено.

— Около седмица преди смъртта му, струва ми се — каза тя. — Опитваше да ми намери роля в новия филм за Дорис Дей. Нали знаете, че истинското име на госпожица Дей е Капелхоф? Говори се, че Рок Хъдсън също ще участва. — По свежото ѝ личице пробяга сянка. — Явно сега няма да получа ролята. Е, както и да е.

Към масата се приближи млад мъж. Беше с къса бяла престилка и носеше поднос. Като нищо можеше да е по-малкият брат на младежа, който държеше чадъра над главата на Хал, когато слязохме от колата в дъжда. Като нищо можех да измъдря нещо в духа на: киното е машина, която поглъща младите и амбициозните, обаче вместо това помолих за чаша кафе.

— Веднага, господине! — отговори младежът, усмихна се лъчезарно на Манди и се отдалечи.

— Нико беше ли добър агент? — попитах. — Тоест беше ли успешен?

Манди се замисли и над този въпрос.

— Не беше от големите — отговори. — Тъкмо започваше като мен — само че беше по-възрастен, разбира се. Не съм сигурна какво е правил, преди да стане агент.

— Срещахте ли се извън работа?