Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Уордъл, ако мръсникът не бъде заловен, животът на още двама души е в опасност.

— Страйк…

— Ами ако ти донеса доказателство, че Танзи Бестигуи въобще не е била в апартамента по времето, когато Лула е паднала? Че е била на място, където е могла да чуе всичко?

Уордъл погледна към тавана и за миг затвори очи.

— Ако имаш доказателство…

— Нямам, но ще го имам през следващите ден-два.

Покрай тях минаха двама души, които разговаряха и се смееха. Уордъл поклати глава очевидно раздразнен, но не си тръгна.

— Ако искаш нещо от полицията, обади се на Анстис. Той е човекът, който ти е задължен.

— Анстис не може да ми свърши тази работа. Искам от теб да се обадиш на Дийби Мак.

— Какво ти става?

— Чу ме. Той няма да приеме обаждане от мен. Но с теб ще говори. Имаш нужния авторитет, а и явно те е харесал.

— Нима ми казваш, че Дийби Мак е знаел къде е била Танзи Бестигуи, когато Лула е умряла?

— Не, разбира се, той е бил в „Барак“. Искам да знам какви дрехи са му изпратили от Кентигърн Гардънс в „Клариджис“. По-конкретно какво е получил от Ги Соме.

— Защо ти е това?

— Защото един от тичащите на записа от охранителната видеокамера носи суитчър, предназначен за Дийби.

От за миг стъписано изражението на Уордъл отново премина към раздразнено.

— Тия ги има под път и над път — каза той след миг или два. — Суитчъри, анцузи и тем подобни.

— Този суитчър е бил единствен по рода си. Обади се на Дийби и го попитай какво е получил от Соме. Само това ми е нужно. На чия страна искаш да бъдеш, ако се окажа прав?

— Не ме заплашвай, Страйк…

— Не те заплашвам. Мисля си за сериен убиец, планиращ следващо покушение. Но ако вестниците са това, което те притеснява, те надали ще са снизходителни към полицаи, вкопчили се в теорията за самоубийство и след появата на още един труп. Обади се на Дийби Мак, Уордъл, преди някой друг да бъде убит.

— Не — натъртено произнесе Страйк в телефона същата вечер. — Това започва да става опасно. Наблюдението не влиза в обхвата на секретарските задължения.

— Не влизаше и ходенето до хотел „Малмезон“ в Оксфорд, нито посещението в Института по ориенталски и африкански науки — изтъкна Робин, — но ти остана доволен, че съм отишла на тези две места.

— Няма да следиш никого, Робин. Съмнявам се, че и Матю би се зарадвал от това.

Странно, помисли си Робин, докато седеше по халат на леглото си с телефон, притиснат към ухото, как Страйк бе запомнил името на годеника й, без въобще да го беше срещал. Според нейния опит мъжете обикновено не си правеха труда да регистрират такава информация. Матю често забравяше имената на хората, дори това на новородената си племенница, но Робин предположи, че Страйк е трениран да помни такива подробности.

— Не ми е нужно разрешение от Матю — каза тя. — Във всеки случай няма да е опасно. Нали не мислиш, че Ърсула Мей е убила някого?

— Не, но не искам някой да научи, че се интересувам от движенията й. Това може да изнерви убиеца, а не искам още някой да бъде хвърлен отвисоко.

Робин чуваше как сърцето й бие под тънката материя на халата. Знаеше, че той не би й казал кой според него е убиецът; дори малко се страхуваше да узнае въпреки факта, че почти за нищо друго не можеше да мисли.

Тя беше тази, която позвъни на Страйк. Бяха минали часове, откакто получи съобщение от него, че е бил принуден да отиде с полицаите в Скотланд Ярд и че я моли да заключи офиса, като си тръгне в пет часа. Робин се беше разтревожила.

— Ами обади му се тогава, след като притеснението ще те държи будна — предложил бе Матю с леко загатнато сопване и с индикация, че той, като незапознат с подробностите, твърдо е на страната на полицията.

— Чуй, искам да направиш нещо за мен — каза й Страйк. — Обади се на Джон Бристоу още рано сутринта и му кажи за Рошел.

— Добре — отвърна Робин, спряла поглед на големия плюшен слон, който Матю й бе подарил за първия им Свети Валентин заедно преди осем години. Самият Матю гледаше новините в дневната. — А ти какво ще правиш?

— Ще отскоча до студиото „Пайнуд“ да разменя няколко думи с Фреди Бестигуи.

— Как? — учуди се Робин. — Няма да те допуснат при него.

— Ще ме допуснат — отвърна Страйк.

След като Робин затвори, известно време Страйк седя неподвижен в тъмния офис. Мисълта за недосмляната храна от „Макдоналдс“ в стомаха на подпухналия труп на Рошел не му бе попречила на връщане от Скотланд Ярд да излапа два бургера „Биг Мак“, голяма кутия с пържени картофки и един сладолед „Макфлъри“. Звуците на разбунтуваните му черва се смесваха с тези от музиката, долитаща от „12 Бар Кафе“, които Страйк почти не забелязваше напоследък. Възприемаше басите като собствения си пулс.