Агата Кристи - Стаена смърт

Той отиде до бюрото и започна да рови в едно чекмедже.

Извади избеляла снимка, на която се виждаше високо момиче с ученическа престилка, със завързана на тила коса и усмихнато лице. До нея беше Кенеди — по-млад и по-щастлив, с малко кученце в ръце.

— Напоследък много мислих за Хелън — каза той съвсем тихо. — Толкова години изобщо не се бях сещал… почти бях успял да забравя… Сега мисля за нея през цялото време. Заради вас стана така.

В гласа му имаше обвинение.

— А според мен, заради нея самата — каза Гуенда. Кенеди се обърна към нея рязко.

— Не разбрах?

— Това, което казах. Не мога да го обясня, но не е заради нас. Заради самата Хелън е.

До ушите им долетя тъжният писък на локомотивна свирка. Доктор Кенеди излезе на терасата и те го последваха. Една нишка дим бавно напускаше долината.

— Ето го влака — каза Кенеди.

— Приближава ли гарата? — попита Джайлс.

— Не, отдалечава се от нея. Тя трябва да се появи всяка минута.

Но минутите минаваха, а Лили Кимбъл я нямаше.

Лили Кимбъл слезе на гарата в Дилмут и мина по надлеза, за да стигне до страничния коловоз, на който чакаше малкият местен влак. Нямаше много пътници — бяха не повече от половин дузина. По това време не пътуваха много хора, а и в Хелчестър беше пазарен ден.

След малко влакът потегли и запухтя с достойнство по криволичещата из долината линия. Преди крайната гара Лонсбъри Бей имаше още три спирки — Нютън Лангфорд, Мачингс Холт (за Удли Кемп) и Удли Болтън.

Лили Кимбъл погледна през прозореца, но очите й не забелязваха избуялата зеленина — вместо нея пред тях се мержелееше скъпа стайна гарнитура, тапицирана в бледозелено.

Само тя слезе на малката гаричка Мачингс Холт. Предаде билета си на служителя и излезе навън. Малко по-нататък по пътя имаше стрелка, на която пишеше: „Към Удли Кемп“. Тя сочеше малка пътека нагоре по стръмния склон.

Лили Кимбъл тръгна по пътеката и скоро се заизкачва по склона. Премина покрай една гора и после хълмът стана още по-стръмен, целият покрит с пирен и цветя.

Някой се измъкна иззад дърветата и Лили Кимбъл подскочи уплашено.

— Боже мой! — възкликна тя. — Как се стреснах!

— Изненадах ви, така ли? Имам и още една изненада за вас.

Между дърветата беше много усамотено. Никой не би могъл да чуе вик или боричкане. Всъщност, нямаше викове, а боричкането свърши съвсем бързо.

Една разтревожена птица, излетя от клоните…

— Какво може да е станало с тази жена? — попита Кенеди с раздразнение.

Стрелките на часовника показваха пет без десет.

— Може ли да се е заблудила по пътя от гарата дотук?

— Съвсем точно й обясних как да дойде. Освен това е много просто. След като излезеш от гарата, завиваш наляво и тръгваш по първата пряка вдясно. Разстоянието се взема пеша само за няколко минути.

— Може би се е отказала — каза Джайлс.

— Така изглежда.

— Или е изпуснала влака — предположи Гуенда.

— Не — каза Кенеди замислено, — струва ми се по-вероятно да е решила изобщо да не дойде. Може би съпругът й се е намесил. Тези провинциалисти са напълно непредсказуеми.

Той се заразхожда из стаята. После отиде до телефона и попита за някакъв номер.

— Ало? Гарата ли е? Обажда се доктор Кенеди. Очаквах една жена на средна възраст… трябваше да дойде с влака в четири и половина. Някой питал ли е как да ме намери? Или… не ви разбрах?

Джайлс и Гуенда бяха достатъчно близо, за да чуят мекия провлечен глас на единствения служител на гара „Удли Болтън“.

— Никой не е питал за вас, докторе. От влака в четири и тридесет не слезе никой непознат. Мистър Наракот от Медоуз, Джони Лоуз и дъщерята на стария Бенсън. Никой друг.

— Значи се е отказала в края на краищата — каза доктор Кенеди. — Е, тогава ще предложа чай на вас. Водата е готова. Само ще отида да го направя.

Той се върна с чайника и седнаха.

— Е, това е само временна спънка — каза домакинът окуражаващо. — Имаме адреса й и ще можем ние да отидем при нея.

Телефонът иззвъня и докторът отиде да се обади.

— Доктор Кенеди?

— На телефона.

— Обажда се инспектор Ласт, от полицейски участък Лонгфорд. Очаквахте ли жена на име Лили Кимбъл, мисиз Лили Кимбъл, да дойде при вас днес следобед?

— Да. Но защо? Да не би някаква злополука…

— „Злополука“ не е съвсем точна дума докторе. Тя е мъртва. У нея намерихме писмо, писано от вас. Затова ви се обаждам. Можете ли да дойдете в участъка веднага?

— Да, тръгвам.

— Сега, нека да изясним това — каза инспектор Ласт, като изгледа доктор Кенеди, Джайлс и Гуенда, които също бяха дошли в участъка. Гуенда беше пребледняла и държеше ръцете си стиснати отпред. — Тази жена трябваше да дойде при вас с влака, който тръгва от Дилмут в четири и пет и пристига в Удли Болтън в четири и тридесет и пет, прав ли съм?